Гроувър засвири нова, по-жива мелодия, като едновременно с това се насочи към Анабет, но не можеше да върви бързо и да свири. От пода на тронната зала поникна трева. Коренчета изпълзяха от пукнатините в мраморните плочи.
Кронос се подпря на коляно. Косата му пушеше. Лицето му беше обгорено. Посегна към меча си, но този път той не отлетя в ръката му.
— Накамура — изръмжа той. — Сега е мигът да се докажеш! Знаеш тайното слабо място на Джаксън. Убий го и ще ти се отплатя така, както не си и сънувал!
Етан сведе поглед към кръста ми. Бях сигурен, че знаеше ахилесовата ми пета. Дори и да не успееше да ме убие собственоръчно, достатъчно беше да каже на Кронос. Срещу него нямаше да издържа да се защитавам дълго.
— Огледай се, Етан — обадих се. — Това е краят на света. Това ли е целта ти? Наистина ли искаш всичко да бъде унищожено — и доброто, наред със злото? Всичко?
Гроувър вече почти беше стигнал до Анабет. Тревата на пода се сгъстяваше. Корените бяха почти по половин метър дълги, остри и боцкащи като стърнище.
— Немезида няма трон — прошепна Етан. — Тук няма трон за майка ми.
— Точно така! — Кронос се опита да се изправи, но залитна. Над лявото му ухо един рус кичур още димеше. — Убий ги! Заслужават да страдат!
— Нали каза, че майка ти е богиня на равновесието — напомних му аз. — Дребните богове заслужават по-добра съдба, Етан, но всеобщото разрушение не е равновесие. Кронос не създава нищо. Той само унищожава.
Етан спря погледа си на трона на Хефест, по който все още пробягваха искри. Гроувър продължаваше да свири и Етан се поддаваше на мелодията, тя го изпълваше с носталгия, с копнеж да зърне още един прекрасен ден, да се пренесе далеч оттук. Окото му премига.
И след това той атакува. Но не мен.
Стовари меча си във врата на Кронос, който все още беше на колене. Ударът беше убийствен, само че острието се пречупи. Етан политна назад и вдигна ръце към корема си. Парче от меча беше отскочило и пробило бронята му.
Кронос се надигна, полюлявайки се, и се извиси над него.
— Предателство! — излая той.
Гроувър не спираше да свири, край тялото на Етан поникна трева. Синът на Немезида се обърна към мен, лицето му беше сковано от болка.
— Заслужават повече — изпъшка той. — Само ако… имаха тронове…
Кронос тропна с крак и подът около него се напука. Етан Накамура политна през цепнатината, която се спускаше чак до основите на Олимп, и оттам във въздуха.
— Край с него — заяви Кронос и вдигна меча си. — А сега ще се разправя и с вас.
Единствената ми мисъл беше да не му позволя да се доближи до Анабет. Гроувър стоеше до нея. Беше спрял да свири и й даваше амброзия.
Където и да стъпеше Кронос, корените се увиваха около нозете му, но Гроувър беше преустановил магията си твърде рано. Корените не бяха достатъчно дебели и здрави и само ядосваха титана.
Стъпкахме огъня, разлетяха се въглени и искри. Кронос отсече с един замах подлакътника на трона на Арес, което не ме натъжи особено, но след това той ме принуди да отстъпя към трона на баща ми.
— О, да — измърмори Кронос. — От него ще станат чудесни подпалки за новото ми огнище!
Мечовете ни се сблъскаха, разлетя се дъжд от искри. Той беше по-силен от мен, но за миг усетих мощта на океана в ръцете си. Отблъснах го и замахнах с Въртоп толкова силно, че прорязах нагръдника му от божествен бронз.
Кронос отново тропна с крак и времето забави своя ход. Понечих да атакувам, само че се движех със скоростта на ледник. А той спокойно се облегна да си поеме дъх. Огледа драскотината в бронята си, докато аз напразно се мъчех да се размърдам и го ругаех наум. Можеше да ме вкамени, когато си поискаше. Единствената ми надежда беше, че това щеше да го изтощи. Ако успеех да го уморя…
— Твърде късно е, Пърси Джаксън — рече той. — Погледни!
Вдигна ръка към огнището и въглените се разгоряха. От пламъците се надигна бял пушек и в него, като в съобщение по Ирида, се появиха образи. Видях Нико и родителите ми долу на Пето авеню, сражаваха се отчаяно, без никаква надежда, бяха обградени от врагове. Зад тях Хадес препускаше с черната си колесница, призоваваше вълна след вълна от зомбита, но чудовищата на титана като че ли бяха също толкова безчет. Манхатън се разпадаше пред очите ми. Събудените простосмъртни тичаха като обезумели. Коли завиваха рязко и се блъскаха в сгради.
Мястото се промени и пред мен се появи още по ужасяваща гледка.