Буреносен вихър се приближаваше към река Хъдсън, опустошавайки брега на Джърси. Около него кръжаха колесници и се сражаваха със скритото в облаците създание.
Боговете атакуваха. Проблясваха мълнии. Златни и сребърни стрели потъваха в мрака като трасиращи ракети. Облакът се разпадна и за първи път зърнах ясно Тифон.
Знаех, че до края на живота си (който вероятно беше съвсем близо) няма да забравя видяното. Главата на Тифон постоянно се променяше. Всяка секунда беше различно чудовище, още по-страховито от предишното. Само лицето му беше достатъчно да ме подлуди, затова сведох поглед към тялото, което обаче беше също толкова ужасяващо. Формата му беше човешка, но кожата му напомняше на сандвич с кайма, престоял забравен в шкафчето в училище цяла година — зелена и на петна, с мехури с големината на сгради и с черни петна от хилядолетията, прекарани под вулкана. Ръцете му също бяха човешки, но с нокти на орел. Краката му бяха покрити с люспи като на змия.
— Последният отпор на олимпийците — разсмя се Кронос. — Колко са жалки!
Зевс хвърли мълния от колесницата си. Взривът й освети целия свят. Усетих труса дори тук, на Олимп, но когато прахолякът се уталожи, Тифон не беше помръднал. Олюля се леко, на темето на грубата му глава се беше появил димящ кратер, но той само изрева ядосано и продължи напред.
Вече можех да движа краката си. Кронос като че ли не го беше забелязал. Вниманието му беше насочено към битката и предстоящата победа. Ако успеех да издържа още няколко секунди и ако татко спазеше обещанието си…
Тифон стъпи в реката, водата стигна само до глезените му.
„Сега! — помислих си. — Моля те, сега!“
От картината в пушека като по чудо се разнесе сигнал на раковина. Призивът на океана. Сигналът на Посейдон.
Реката изригна с двайсетметрови вълни. От водата изскочи нова колесница, теглена от огромни морски коне, които спокойно плуваха във въздуха. Баща ми, сияещ в синьо от излъчваната мощ, предизвикателно обиколи краката на гиганта. Посейдон вече не беше старец. Отново приличаше на себе си — загорял, силен и с черна брада. Замахна с тризъбеца си и реката откликна, вдигна се и обви с вода чудовището.
— Не! — изрева Кронос след миг смаяно мълчание. — НЕ!
— ХАЙДЕ, БРАТЯ! — Гласът на Посейдон беше толкова силен, че се зачудих дали го чувах от изображението в огъня, или той отекваше през целия град. — ЗА ОЛИМП!
На гребена на вълните се издигнаха воини, яхнали огромни акули, дракони и морски коне. Начело на този легион от циклопи беше…
— Тайсън! — извиках.
Знаех, че нямаше как да ме чуе. Взрях се в него смаяно. Беше пораснал и сега беше висок поне десет метра, колкото по-големите си братовчеди. За първи път го виждах с пълно бойно снаряжение. Зад него беше сторъкият Бриарей.
Циклопите носеха дълги вериги от черно желязо, достатъчно тежки, за да служат за котва на боен кораб, с тривърхи куки накрая. Завъртяха ги като ласа и започнаха да омотават Тифон, прокарваха ги по краката и ръцете му, носеха се по вълните и го оплитаха. Звярът изрева, разтресе веригите, няколко от циклопите паднаха от гърбовете на акулите, но веригите бяха много. Само тежестта на батальона циклопи беше достатъчна, за да събори Тифон. Посейдон хвърли тризъбеца си и го улучи в гърлото. Златистата кръв на безсмъртните ихор бликна от раната като водопад, по-висок и от небостъргач. После тризъбецът отхвръкна обратно в десницата на Посейдон.
Останалите богове подновиха атаката си с нова сила. Арес заби меча си в носа на Тифон. Артемида изстреля в очите на чудовището десетина сребристи стрели. Аполон го обсипваше с горящи стрели, които подпалиха препаската му. Зевс запращаше мълния след мълния, а водата бавно се надигна, обви Тифон като пашкул и той започна да потъва под тежестта на веригите. Чудовището изрева със сетни сили, мяташе се така, че вълните заляха брега на Джърси, погълнаха пететажни сгради и за малко не отнесоха моста Джордж Вашингтон, но накрая падна на дъното на реката, където татко му отвори проход — безкрайна водна пързалка, която щеше да го отведе право в Тартар. Главата на гиганта изчезна във водовъртежа и това беше краят.
— Ха! — извика Кронос. Замахна с меча през пушека и образът се разпадна.
— Вече идват насам — рекох. — Играта свърши.
— Още не е започнала дори!
Втурна се към мен като светкавица. Гроувър, смелият глупав сатир, се изпречи на пътя му, но Кронос го събори, все едно беше парцалена кукла.