Отстъпих и с едно лъжливо движение се опитах да забия върха на меча в корема му. Това беше добър номер. За съжаление Люк също го знаеше. Той парира удара ми и ме обезоръжи с един от първите трикове, на които ме беше научил някога. Мечът ми отхвръкна и изчезна през пукнатината в пода.
— Спрете! — появи се изневиделица Анабет.
Кронос се завъртя към нея и замахна да я посече с Клеветник, но тя успя да парира меча с ножа си. Само най-бързият и най-смелият боец може да направи подобно нещо. Не ме питайте откъде намери силата, но Анабет пристъпи напред, за да си помогне с тежестта на тялото си, и за миг се озова лице в лице с господаря на титаните.
— Люк — прошепна тя през стиснати зъби, — вече зная всичко. Довери ми се.
Кронос изръмжа гневно:
— Люк Кастелан е мъртъв! Тялото му ще изгори, щом приема истинския си вид!
Опитах се да се раздвижа, но отново бях като вкаменен. Откъде ранената и полужива от умора Анабет беше намерила сили да се бие с титана?
Кронос удвои натиска, искаше да измъкне меча си, но тя го държеше приклещен с ножа, макар че ръцете й трепереха. Постепенно той успя да наклони върха на Клеветник към шията й.
— Майка ти — прошепна Анабет — е видяла съдбата ти.
— Да служа на Кронос! — прогърмя гласът на титана. Това е съдбата ми.
— Не — възрази тя. От очите й се стичаха сълзи, може би от тъга или от болка. — Това не е краят, Люк. Пророчеството го казва. Тя е видяла какво ще направиш. И то е напълно в стила ти.
— Ще те смачкам, момиче!
— Няма — отвърна Анабет. — Обеща ми. И сега сдържаш Кронос.
— Лъжи! — Той натисна отново и този път Анабет се олюля. Със свободната си ръка титанът я удари в лицето и тя падна.
Събрах цялата си воля и се надигнах, но имах чувството, че отново съм поел тежестта на небосвода на раменете си.
Кронос се извиси над Анабет с вдигнат меч.
Кръв се процеждаше от крайчеца на устата й. Тя простена:
— Едно семейство, Люк. Закле се.
С мъка пристъпих към тях. Гроувър се беше изправил до трона на Хера, но явно и на него му беше трудно да се раздвижи. Само че преди да стигнем до Анабет, Кронос се олюля.
Взря се в ножа в ръката й и в кръвта на лицето й. „Закле се.“
Простена, не можеше да си поеме дъх.
— Анабет… — Но това не беше гласът на титана, а на Люк. Хвърли се към нея. — Ранена си…
— Ножът ми — Анабет се опита да му го подаде, но той падна на пода. Погледна ме умоляващо. — Пърси, моля те…
Вече можех да се движа.
Втурнах се напред и грабнах ножа. Избих Клеветник от ръката на Люк и мечът политна в огнището. Люк не ми обърна никакво внимание. Пристъпи към Анабет, но аз застанах пред него.
— Не я докосвай!
Гняв свъси лицето му. Гласът на Кронос изръмжа:
— Джаксън…
Въобразявах ли си, или цялото му тяло искреше в златисто?
Той изпъшка отново. И пак се разнесе гласът на Люк:
— Той се превръща. Помогнете ми. Той е… почти е готов. Повече няма да има нужда от тялото ми. Моля ви…
— Не! — изрева Кронос. Огледа се за меча си, но той беше сред въглените в огнището.
Пое към него. Опитах се да му попреча, но той ме блъсна с такава сила, че паднах до Анабет и си ударих главата в трона на Атина.
— Ножа, Пърси — прошепна Анабет. Едва дишаше. — Героя… острието прокълнато…
Когато отворих очи, видях как Кронос сграбчва меча. Изрева от болка и го хвърли. Ръцете му бяха белязани от нажежения метал. Огънят се беше разгорял бурно, сякаш не искаше да приеме при себе си ятагана. В пламъците се очертаваше образът на Хестия, която намръщено гледаше Кронос.
Люк се обърна и се свлече на земята, превил изгорените си ръце.
— Моля те, Пърси…
Изправих се. Приближих се с нож в ръка. Трябваше да го убия. Точно това трябваше да направя.
Люк явно се досети какво възнамерявах. Облиза устни.
— Не можеш… Не можеш да го направиш. Той отново ще вземе връх… за да се защити. Само аз… знам къде. Мога… мога да го сдържа.
Сега вече тялото му със сигурност искреше, кожата му димеше.
Вдигнах ножа, за да нанеса удар. След това погледнах Анабет, Гроувър я беше взел в обятията си, за да я защити. И най-сетне разбрах какво се беше опитвала да ми каже.
„Ти не си героят“ — беше заявила Рейчъл.
— Моля те — простена Люк. — Времето изтича.
Ако Кронос възвърнеше истинската си форма, нямаше как да го спрем. В сравнение с него, Тифон щеше да е като буйно хлапе от детската градина.