В главата ми отекна стихът от пророчеството: „Героя мечът прокълнат ще съсече“. Всичко се обърна с главата надолу. Подадох ножа на Люк.
— Пърси! — извика Гроувър. — Какво…
Да, може би бях полудял. Превъртял.
Люк сграбчи дръжката.
Стоях пред него беззащитен.
Той развърза ремъка на бронята си, оголи късче кожа под лявата си мишница — място, което трудно можеше да бъде наранено по време на битка. И с последно усилие заби ножа.
Върхът едва-едва разкъса плътта, но Люк изрева. Очите му заискриха като разтопена лава. Тронната зала се разтресе. От Люк струеше мощна енергия, ставаше все по-силна и по-силна. Затворих очи, нещо като ядрена експлозия обгори кожата ми и напука устните ми.
Възцари се тишина.
Когато отворих очи, видях проснатия пред огнището Люк. Около него подът беше почернял. Ятаганът на Кронос се беше разтопил и металът се процеждаше сред ярките въглени.
По лявата гръд на Люк се стичаше кръв. Очите му бяха отворени — сега бяха сини, както преди. Дишаше на пресекулки.
— Добър… нож — прошепна той дрезгаво.
Коленичих до него. Анабет докуцука, подкрепяна от Гроувър. И двамата плачеха.
Люк се взря в нея.
— Ти… знаеше… Едва не те убих, но ти знаеше…
— Шшшт — гласът й трепереше. — Накрая ти се оказа героят, Люк. Сега ще отидеш в Елисейските полета.
Той едва-едва поклати глава.
— По-скоро… да се преродя. Три пъти. За Островите на блажените.
Анабет изсумтя.
— Винаги си се стремял към върха.
Той протегна обгорялата си ръка. Анабет докосна върховете на пръстите му.
— А ти… — Люк се закашля, по устните му изби кръв. — Обичаше ли ме?
Тя избърса сълзите си.
— Преди мислех… смятах… — Обърна глава към мен, все едно да се увери, че все още съм до нея. Дадох си сметка, че и аз не отделях поглед от нея. Светът се разпадаше, а единственото, което имаше значение за мен, беше, че е жива. — Беше ми като брат, Люк — изрече тя нежно.
Той кимна, все едно точно това беше очаквал. Потрепери от болка.
— Ще донеса амброзия — обади се Гроувър. — Ще…
— Гроувър — Люк преглътна. — Ти си най-смелият сатир, който познавам. Нищо няма да помогне…
Отново се закашля. Сграбчи ме за ръкава, усетих топлината, която се излъчваше от него, кожата му все едно гореше.
— Етан. Аз. Всички, които не са припознати от родителите си. Не позволявай… Не позволявай да се случи отново.
В очите му пламтеше гняв, но и молба.
— Няма — отвърнах. — Заклевам се.
Люк кимна и ръката му се отпусна.
След няколко минути се появиха боговете. Нахлуха с гръм и трясък в тронната зала, готови за бой.
И намериха мен, Гроувър и Анабет, свити край трупа до огнището.
— Пърси — обади се смаяно татко, — какво… Какво е станало тук?
Обърнах се и се изправих пред олимпийците.
— Трябва ни плащеница — рекох едва чуто. — Плащеница за сина на Хермес.
Двайсета глава
Получаваме невероятни награди
Лично трите мойри дойдоха да вземат тялото на Люк.
За първи път срещнах трите старици, когато бях на дванайсет. Те седяха на една крайпътна сергия за плодове и предяха нишката на живота ми. Тогава ме бяха уплашили, уплашиха ме и сега — три кошмарни бабки, понесли торби с игли за плетене и кълба прежда.
Една от тях ме погледна и макар да не каза нищо, животът ми буквално изтече пред очите ми. Изведнъж бях на двайсет. След това — на средна възраст. После станах грохнал старец. Силите ме напуснаха и зърнах собствения си гроб, в който бавно се спускаше ковчег. И всичко това за по-малко от секунда.
— Край — рече тя.
Старицата вдигна кълбото синя прежда — същото, което преди четири години бях видял в ръцете им. Тогава бях решил, че това е моята нишка на живота. Сега разбирах, че е била нишката на Люк. Бяха ми показали живота, който ще трябва да бъде пожертван, за да бъде подреден наново светът.
Вдигнаха тялото на Люк, увито в бяло-зелен саван, и поеха към вратата.
— Почакайте! — обади се Хермес.
Вестоносецът на боговете беше облечен в хитон и сандали, а на главата си носеше шлем. Крилцата на шлема потрепваха, докато той вървеше. Змиите Джордж и Марта се увиваха около кадуцея и шепнеха: