— Люк, горкият Люк…
Замислих се за Мей Кастелан, която седеше сама в кухнята, печеше курабийки и правеше сандвичи за сина си, който никога вече нямаше да се върне у дома.
Хермес придърпа савана от лицето на Люк и го целуна по челото. Прошепна няколко думи на старогръцки — прощален благослов.
— Сбогом.
След това кимна и трите мойри отнесоха тялото на сина му.
Докато те излизаха, се замислих за великото пророчество. Сега вече ми ставаше ясен смисълът. „Героя острието прокълнато ще съсече.“ Героят беше Люк. Прокълнатото острие всъщност беше ножът, който той беше дал на Анабет преди години. Ножът беше прокълнат, защото Люк беше нарушил клетвата си и беше предал приятелите си. „Във сетен миг едничък избор ще реши…“ — това беше моят избор дали да му дам ножа и да повярвам на Анабет, че Люк все още може да постъпи правилно. „Всеобща гибел или Олимп да съхрани“ — той се беше жертвал, за да съхрани Олимп. Рейчъл беше права. В крайна сметка не аз, а Люк беше героят.
Разбрах и друго: когато Люк се е гмурнал в Стикс, той също е трябвало да си избере нещо, което да го придържа към живота. В противен случай е щял да загине. Аз бях избрал Анабет и подозирах, че той също се беше спрял на нея. Сигурно си беше представил сцената, която Хестия ми беше показала — той, Талия и Анабет в доброто старо време, когато им е обещал, че ще бъдат семейство. Нараняването на Анабет по време на схватката в тронната зала го беше разтърсило и му бе напомнило за клетвата му. Това беше позволило на съзнанието му да възвърне контрола над тялото си и да победи Кронос. Неговата слабост, ахилесовата му пета, ни беше спасила.
Изведнъж стоящата до мен Анабет се олюля. Подхванах я и тя изкрещя, бях я сграбчил за счупената ръка.
— О, богове! — смотолевих. — Извинявай, Анабет.
— Няма нищо — прошепна тя и припадна в ръцете ми.
— Трябва ни помощ! — извиках.
— Ето ме! — Аполон пристъпи към нас. Огнената му броня беше ослепително ярка, с марковите си слънчеви очила и съвършена усмивка той привличаше на модел, рекламиращ бойна екипировка. — Богът на медицината на вашите услуги!
Прокара длан по лицето на Анабет и прошепна някакво заклинание. Синините мигом избледняха. Белезите и раните изчезнаха. Ръката й оздравя и тя въздъхна в съня си.
Аполон се усмихна.
— След няколко минути ще се събуди. А през това време може да съчиним поема за победата ни. „Аполон и приятелите му спасяват Олимп.“ Какво ще кажеш?
— Благодаря, Аполон — отвърнах. — А за поемата… Сам ще се справиш по-добре.
Следващите няколко часа ми бяха като в мъгла. Спомних си обещанието, което бях дал на мама. Зевс изслуша странната ми молба и без да му мигне окото, щракна с пръсти и заяви, че покривът на „Емпайър Стейт Билдинг“ е осветен в синьо. Повечето простосмъртни сигурно се питаха какво ли означава това, но мама щеше да разбере, че съм оцелял и Олимп е спасен.
Боговете се захванаха да оправят тронната зала и за нула време приключиха, тъй като все пак със задачата се бяха заели дванайсет свръхмогъщи създания. С Гроувър се погрижихме за ранените и след като пътеката към асансьора се появи отново, отидохме да видим приятелите си, които бяха оцелели. Циклопите бяха спасили Талия от затисналата я статуя. Сега тя куцукаше с патерици, но иначе беше добре. Конър и Травис Стол се бяха отървали само с леки наранявания. Заклеха се, че не са прекалили с плячкосванията си из града. Казаха ми, че родителите ми са добре, но не са ги пуснали да се качат на Олимп. Госпожа О’Лиъри била изровила Хирон изпод срутилата се стена и го занесла в лагера. Братята се тревожеха за стария кентавър, но той поне беше жив. Кейти Гарднър докладва, че е видяла Рейчъл Елизабет Деър да изскача от „Емпайър Стейт Билдинг“ след края на битката. Изглеждала добре, но никой не знаеше къде е, което ме безпокоеше.
Нико ди Анджело беше приветстван на Олимп като истински герой. Баща му вървеше с него, въпреки че по принцип Хадес можеше да идва на Олимп само по време на зимното слънцестоене. Богът на мъртвите се оглеждаше смаяно и като че ли не можеше да повярва на очите си, че роднините му го хвалят и приятелски го потупват по гърба. Сигурно за първи път го приемаха толкова радушно тук.
Клариса се появи с маршова стъпка, макар че все още зъзнеше заради престоя си в ледения блок и Арес изрева:
— Ето го и моето момиче!
Богът на войната я погали по главата и я тупна по гърба, след което я обяви за най-добрия воин, който бил виждал.