— И как само размаза дракона, а? Ей така те искам!
Клариса като че ли не знаеше на кой свят се намира. Само кимаше и премигваше, сякаш я беше страх, че баща й може да я удари, но накрая все пак започна да се усмихва.
Край мен минаха Хера и Хефест. Хефест помърмори малко, задето му бях седнал за миг на трона, но накрая заяви, че съм се справил „що-годе добре“.
Хера презрително изсумтя и рече:
— Явно и този път ще ви се размине на теб и онова непоносимо момиче.
— Анабет спаси Олимп! — възкликнах възмутено. — Тя убеди Люк да спре Кронос.
— Хммм! — Хера обидено се врътна, но като че ли поне засега бяхме в безопасност.
Дионис все още беше с превръзка на главата. Той ме измери с поглед и каза:
— Е, Пърси Джаксън. Виждам, че Полукс е жив, така че явно не си чак толкова загубен. Сигурно е заради моето обучение.
— Ъъъъ, да, господине — отвърнах.
Той кимна.
— В благодарност за смелостта ми, Зевс намали наказанието ми в гадния ви лагер. Сега ми остават само петдесет, а не сто години.
— Петдесет години?! — Опитах си да си представя какво ще е да търпя Дионис, докато стана дядо, стига изобщо да доживеех до тази възраст.
— Но няма смисъл да подскачаш от радост, Джаксън — продължи той и си дадох сметка, че изговаряше името ми правилно. — Все още възнамерявам да вгорча живота ти.
Не успях да сдържа усмивката си.
— Естествено.
— Радвам се, че сме наясно с позициите си.
Дионис се обърна и се зае да поправя трона си от лозови пръчки, които бяха пообгорели от огъня.
Гроувър не се отделяше от мен. От време на време се разплакваше.
— Толкова горски духове загинаха, Пърси. Толкова много…
Прегърнах го през рамо и му дадох един парцал да си издуха носа.
— Справи се чудесно, приятелю. Ще възстановим всичко. Ще засадим нови дървета. Ще почистим парковете. Приятелите ти ще се преродят в един по-хубав свят.
Той подсмърчаше унило.
— Да, може би е така. Но и преди това ми беше трудно да ги накарам да се размърдат. Все още се водя официално за прогонен от Съвета. Никой не се интересува какво говоря за Пан. А сега дали някога отново ще се вслушат в думите ми? Та аз ги поведох към гибел!
— Ще се вслушат — уверих го. — Защото мислиш за тях. Не познавам друг, който толкова да го е грижа за природата.
Гроувър се опита да се усмихне.
— Благодаря ти, Пърси. Надявам се… Надявам се, знаеш колко се гордея, че съм ти приятел.
Потупах го по рамото.
— Люк беше прав за едно. Ти си най-смелият сатир на света.
Той пламна като домат и в този миг се разнесе боен зов на раковина. Армията на Посейдон влезе в залата.
— Пърси! — извика Тайсън. Втурна се към мен с разтворени ръце. За щастие брат ми се беше свил до обичайните си размери, така че прегръдката му беше като да те прегази трактор, а не цял автопарк от селскостопански машини.
— Не си мъртъв! — заяви той.
— Не съм — кимнах. — Невероятно, нали?
Тайсън радостно плесна с ръце и се засмя.
— И аз не съм мъртъв! Ура! Оковахме Тифон, знаеш ли? Беше забавно!
Зад него петдесетината циклопи се засмяха, като кимаха и се потупваха доволно по гърбовете.
— Тайсън беше начело — избоботи един. — Той е смел!
— Най-смелият сред циклопите! — обади се друг.
Тайсън се изчерви.
— Не, не беше…
— Видях те — прекъснах го. — Страхотен беше!
Горкият Гроувър едва не припадна. Ужасно го беше страх от циклопи. Но събра кураж и се обади:
— Три пъти ура за Тайсън!
— Урррра! — изреваха циклопите.
— Не, недейте, моля! Не ме яжте! — прошепна Гроувър, но май само аз го чух.
Раковините отекнаха отново. Циклопите се отдръпнаха и баща ми влезе в тронната зала. Беше облечен с броня, тризъбецът искреше в ръката му.
— Тайсън! — извика той гръмогласно, — чудесно се справи, сине! Пърси… — Лицето му стана строго, размаха пръст към мен и за миг си помислих, че може да ме удари. — Прощавам ти, задето седна на трона ми. Ти спаси Олимп!
Разпери ръце и ме прегърна. Смутено си дадох сметка, че за първи път прегръщах баща си. От него се излъчваше топлина като от обикновен човек, ухаеше на плаж и свеж морски въздух.