— Хранаааа… — простена Гроувър, докато ниадите го мъкнеха навън.
Е, поне с него всичко щеше да е наред. Щеше да се събуди като господар на дивата природа и цяло ято красиви ниади щяха да се грижат за него. Животът можеше и да е много по-лош.
Атина извика:
— Анабет Чейс, моята дъщеря.
Анабет ме стисна по рамото, излезе напред и коленичи в нозете на майка си.
Атина се усмихна.
— Дъще, ти надхвърли и най-смелите ми надежди. Използва мъдростта, силата и смелостта си, за да защитиш този град и нашите престоли. Докладваха ни, че Олимп е… така да се каже, почти напълно разрушен. Господарят на титаните е причинил много щети, които сега трябва да бъдат поправени. Разбира се, лесно можем да го възстановим с помощта на божествените си способности, но смятаме, че градът може да стане по-хубав. Ще се възползваме от възможността, която съдбата ни предостави. А ти, дъще моя, ще си начело на новото строителство.
Анабет смаяно вдигна глава.
— Господарке?
Майка й се усмихна.
— Ти си вече архитект, нали? Изучавала си проектите на Дедал. Кой би се справил по-добре със задачата да пресътвори Олимп и да издигне паметник за следващото хилядолетие?
— И ще мога… ще мога да направя всичко, което си поискам?
— Каквото си пожелаеш — отвърна богинята. — Изгради нов град, който да пребъде през вековете.
— При едно условие: да има достатъчно мои статуи — обади се Аполон.
— И мои — допълни Афродита.
— И мои също — извика Арес. — Големи статуи с големи зловещи мечове и…
— Достатъчно — прекъсна го Атина. — Ясно й е. Стани, дъще, ти си новият архитект на Олимп!
Анабет се надигна като в сън и се върна при мен.
— Честито — усмихнах се.
За първи път я виждах занемяла.
— Ще трябва… ще трябва да започна с планирането… Първо, чертожна хартия и ъъъ… моливи…
— ПЪРСИ ДЖАКСЪН! — обяви Посейдон. Името ми отекна в залата.
Разговорите секнаха. Възцари се тишина, чуваше се само пращенето на огъня. Всички бяха впили погледи в мен — боговете, техните деца, циклопите, горските духове. Застанах в средата между троновете, а Хестия ми се усмихна окуражително. Сега беше приела вида на малко момиче, изглеждаше доволна и щастлива да е отново край огнището си. Усмивката й ми вдъхна смелост.
Първо се поклоних на Зевс. След това коленичих пред трона на баща ми.
— Стани, сине — рече той.
Изправих се смутено.
— Великите герои заслужават отплата за подвизите си — рече Посейдон. — Някой от присъстващите ще отрече ли, че синът ми заслужава награда?
Очаквах, че все някой ще се обади. Боговете винаги се караха за каквото и да станеше дума, а и много от тях не ме харесваха. Само че никой не възрази.
— Съветът е съгласен — обяви Зевс. — Пърси Джаксън, ще получиш дар от боговете.
Поколебах се.
— Какво си пожелая ли?
Зевс кимна строго.
— Знам какво ще поискаш. Най-великия дар. Да, ако го пожелаеш, ще ти го дадем. От векове не сме оказвали подобно благоволение на простосмъртен, но, ако пожелаеш, ти, Персей Джаксън, ще станеш бог. Безсмъртен. Неумиращ. Ще служиш на баща си за вечни времена.
Взрях се в него онемял.
— Ъъъ… Бог?
Зевс въздъхна.
— Един доста бавно загряващ бог, явно. Но да, със съгласието на целия съвет, мога да те направя безсмъртен. И тогава ще трябва да те търпя завинаги.
— Хммм — обади се Арес. — Това означава, че ще мога да го размазвам, когато си поискам, а след това той пак ще се появява и ще моли за още. Добре звучи.
— И аз съм съгласна — рече Атина, като се взираше в дъщеря си.
Обърнах се. Анабет сведе поглед. Беше пребледняла. Спомних си как преди две години си бях помислил, че тя ще се закълне във вярност на Артемида и ще стане ловджийка. Тогава едва не получих удар при мисълта, че ще се разделим завинаги. Сега тя изглеждаше по същия начин.
Замислих се за трите мойри и как бях видял живота ми да преминава пред очите ми за секунди. Можеше да избегна всичко, което бях зърнал. Да не остарея, да не умра, да не ме заровят в гроба. Можеше да остана юноша завинаги, в чудесна форма, могъщ и безсмъртен, да служа на баща ми. Можеше да получа власт и вечен живот.