Стомахът ми се сви на топка.
— А другите титани?
— Разбягаха се — отвърна той. — Прометей изпрати на Зевс писмо с хиляди извинения, задето е подкрепил Кронос. „Само исках да намаля щетите“, дрън-дрън-дрън. Ако има поне малко ум в главата си, ще се скрие някъде за следващите няколко века. Криос изчезна, а крепостта Ортис се разпадна. Океан потъна в дълбините, когато стана ясно, че Кронос е победен. А моят син Люк е мъртъв. Умря с мисълта, че не ми пука за него. Никога няма да си простя.
Хермес замахна с жезъла си през дъгата и образите изчезнаха.
— Веднъж ми казахте — подех, — че най-трудното за един бог е, че не може да помогне на децата си. И също така, че никой не бива да изоставя близките си каквото и да сторят.
— И сега смяташ, че съм лицемер?
— Не, прав сте. Люк ви обичаше. Накрая гой разбра каква е съдбата му. Мисля, че е бил наясно защо не сте можели да му помогнете. Спомнил си е кое е най-важното.
— Твърде късно и за мен, и за него.
— Имате и други деца. Заради Люк, трябва да ги признаете и да се погрижите за тях. Заедно с всички останали богове.
Хермес унило отпусна рамене.
— Ще се опитаме, Пърси. Да, ще се помъчим да спазим обещанието си. И за известно време всичко ще е наред. Но боговете никога не сме можели да спазваме клетвите си. Ти самият си се родил заради нарушена клетва, нали? Накрая ще забравим. Винаги е било така.
— Може да се промените.
Той се разсмя.
— Мислиш, че след три хиляди години боговете може да се променят?
— Да — отвърнах категорично. — Така мисля.
Хермес като че ли се изненада.
— Според теб… Люк наистина ли ме обичаше? След всичко, което се случи?
— Сигурен съм.
Той се взря в шадравана.
— Ще ти дам списък с децата ми. Едно момче в Уисконсин. Две момичета в Лос Анджелис. И още няколко. Ще се погрижиш ли да стигнат до лагера?
— Обещавам — отвърнах. — И няма да забравя.
Джордж и Марта се разшаваха около кадуцея. Знам, че змиите не се усмихват, но те като че ли точно това се опитваха да направят.
— Пърси Джаксън — рече Хермес, — боговете може да се поучат от теб.
Докато си тръгвах от Олимп, ме пресрещна и една богиня. Атина стоеше насред пътя със скръстени ръце и с такова изражение, че направо застинах. Беше сменила бронята си с джинси и бяла риза, но не изглеждаше по-миролюбива, даже напротив. Сивите й очи блестяха.
— Е, Пърси — рече тя. — Значи ще си останеш смъртен?
— Да, госпожо.
— И защо?
— Искам да бъда обикновен човек. Да порасна. Да отида в колеж и да изживея всичко, което изживяват обикновените колежани.
— А дъщеря ми?
— Не можех да я оставя — признах с пресъхнало гърло. И побързах да добавя: — Както и Гроувър и…
— Пощади ме. — Атина пристъпи към мен, кожата ми настръхна от мощното й излъчване. — Веднъж те предупредих, Пърси Джаксън, че за да спасиш приятел, ще жертваш целия свят. Може и да съм сгрешила. Този път като че ли успя да спасиш и света, и приятелите си. Но си помисли хубаво какво ще правиш оттук нататък. Давам ти шанс да се докажеш. Не го проигравай.
И за да покаже сериозността на заплахата си, тя изригна в пламъци, които близнаха гърдите ми.
Анабет ме чакаше пред асансьора.
— Защо миришеш на пушек?
— После ще ти обясня — отвърнах.
Спуснахме се с асансьора. Музиката беше отвратителна — Нийл Даймънд или нещо подобно. Май трябваше да включа в искането си към боговете и по-хубава музика в асансьорите.
Във фоайето мама и Пол спореха с плешивия пазач, който се беше върнал на мястото си.
— Трябва да се качим! — крещеше мама. — Синът ми… — В този миг ме видя и се ококори: — Пърси!
Прегърна ме така, че ми изкара въздуха.
— Видяхме, че сградата е осветена в синьо — каза тя. Но ти не слезе, а мина толкова много време…
— И майка ти се притесни — добави Пол.
— Добре съм — уверих ги, докато мама прегръщаше Анабет. — Вече всичко е наред.
— Господин Шарън — обади се Анабет, — чудесно се справяте с меча!
Пол сви рамене.
— Дойде ми отвътре. Пърси, наистина ли… Тази история за шестстотния етаж…
— Дали Олимп е там? Да.
Той вдигна поглед замечтано.