— Какво прави? — попита Анабет. — Как е минала през преградите?
— Долетя с пегаса — отвърна един от сатирите и погледна обвинително Блекджак. — Профуча покрай дракона, все едно няма никакви прегради.
— Рейчъл! — извиках и поех към нея, но сатирите ме спряха.
— Пърси, недей — обади се Хирон. Опита се да се надигне и потрепери от болка. Лявата му ръка беше гипсирана, двата му задни крака също, цялата му глава беше бинтована. — Не бива да я прекъсваш.
— Нали беше говорил с нея!
— Говорих. И я поканих тук.
Зяпнах го смаяно.
— Но ти каза, че няма да позволиш на никого да се пробва отново! Закле се…
— Знам какво съм казал, Пърси. Но това беше грешка. Рейчъл имаше видение за проклятието на Хадес. Според нея то вече не е в сила. И ме убеди, че заслужава да й дам възможност да се опита.
— А ако още е в сила? Ако Хадес не е намерил време да го премахне? Тя ще полудее!
Мъглата се виеше около Рейчъл. Тя цялата трепереше.
— Хей! — изкрещях. — Спри!
Хукнах към нея, без да обръщам внимание на сатирите. На около три метра от нея се сблъсках с нещо като невидима сфера, която я заобикаляше. От удара отскочих и се проснах в тревата.
Рейчъл отвори очи и се обърна. Приличаше на сомнамбул — все едно ме виждаше, но в същото време спеше.
— Спокойно — рече тя, гласът й сякаш идваше от много далеч. — Заради това дойдох тук.
— Ще превъртиш!
Тя поклати глава.
— Това е призванието ми, Пърси. Най-сетне разбрах всичко.
Звучеше точно така, като Мей Кастелан. Трябваше да я спра, а не можех дори да се изправя.
Къщата се разклати. Вратата рязко се отвори и отвътре засия зелена светлина. Разнесе се спарена миризма на змийско леговище.
И мъглата се виеше като стотици змии, които се спускаха по гредите на верандата и обикаляха около къщата. На прага се появи оракулът.
Съсухрената мумия с пъстра рокля пристъпи напред. Изглеждаше по-зле от обикновено, ако изобщо това беше възможно. Косата й падаше на кичури. Сбръчканата кожа се беше нацепила като седалката на стар автобус. Изцъклените очи се взираха невиждащо, но сякаш нещо я притегляше право към Рейчъл.
Рейчъл протегна ръце. Не изглеждаше изплашена.
— Толкова дълго си чакала — рече тя. — Вече съм тук.
Слънцето заискря ярко. Във въздуха над верандата увисна рус младеж с бяла тога, слънчеви очила и наперена усмивка.
— Аполон! — ахнах аз.
Той ми намига и вдигна пръст към устните си.
— Рейчъл Елизабет Деър — поде той. — Притежаваш дарбата на прорицателите. Но освен дар, тя е и прокоба. Сигурна ли си, че я искаш?
Тя кимна.
— Това е моята съдба.
— Приемаш ли рисковете?
— Да.
— В такъв случай, продължавай — рече богът.
Рейчъл затвори очи.
— Приемам тази роля. Вричам се на Аполон, покровителя на прорицателите. Отварям очите си за бъдещето и няма да забравя миналото. Приемам духа на Делфи, гласа на боговете, този, който говори неясно, пророка на съдбата.
Нямах представа откъде й идваха тези думи, но докато ги изричаше, мъглата се сгъсти. От устата на мумията като питон изпълзя плътен зелен пушек, плъзна се по стъпалата и ласкаво се заувива по краката на Рейчъл. Мумията се сгърчи и се разпадна, от нея остана само шепа прах върху стара пъстра рокля. Мъглата погълна Рейчъл и за миг тя изчезна от погледите ни. След това пушекът се разсея.
Рейчъл падна като подкосена и се сви на кълбо. Анабет, Нико и аз се втурнахме към нея, но Аполон ни спря:
— Стойте! Това е най-деликатният момент.
— Какво става? — извиках. — Какво й е?
Аполон се взираше загрижено в Рейчъл.
— Сега духът трябва да я приеме.
— А ако не я? — попита Анабет.
— Четири срички — отвърна Аполон и отброи на пръстите си: — Мно-го ло-шо!
Въпреки предупреждението му, коленичих до Рейчъл. Задушливата спарена миризма беше изчезнала. Мъглата потъна в земята и зелената светлина изчезна. Но Рейчъл беше бледа като платно. Едва дишаше.
Изведнъж клепачите й потрепнаха и се отвориха. Прикова очи в мен.
— Пърси?
— Добре ли си?
Опита се да се надигне.
— Ох!
Притисна длани към слепоочията си.
— Рейчъл — обади се Нико, — искрицата на живота ти почти напълно бе угаснала. Виждах как умираш.