— Добре съм — прошепна тя. — Помогнете ми да стана, моля. Виденията… малко ми се вие свят.
— Сигурна ли си, че си добре? — настоях разтревожено.
Аполон слезе от верандата.
— Дами и господа, позволете ми да ви представя новия делфийски оракул!
— Стига бе! — възкликна Анабет.
Рейчъл се усмихна едва-едва.
— И на мен ми е странно, но такава е съдбата ми. Осъзнах го в Ню Йорк. Разбрах защо съм родена с дара да виждам през мъглата. Писано ми е да стана оракул.
Премигах.
— Значи сега можеш да предсказваш бъдещето?
— Невинаги — отвърна тя. — Но имам видения, в главата ми се появяват образи, думи. Когато някой ми зададе въпрос… ох!
— Започва се! — обяви Аполон.
Рейчъл се преви, сякаш някой я беше ударил в корема. След това се изправи и очите й грейнаха змийскозелени.
Когато заговори, гласът й отекваше утроен, все едно едновременно чувахме три гласа:
Седмина герои ще сбере зовът,
през огън и вода ще премине светът.
Клетва трябва да се спази със сетен дъх,
пред портата на смъртта бди врагът.
Щом изрече последната дума, Рейчъл политна и се строполи на земята. С Нико я подхванахме и й помогнахме да се качи на верандата. Цялата гореше, все едно имаше температура.
— Добре съм — прошепна тя с нормалния си глас.
— Какво беше това? — попитах.
Тя объркано поклати глава.
— Кое?
— Струва ми се — обади се Аполон, — че току-що чухме следващото велико пророчество.
— И какво означава то? — извиках ядосано.
Рейчъл се намръщи.
— Изобщо не помня какво съм казала.
— Да, духът ще говори чрез теб само понякога — обясни богът. — А през останалото време Рейчъл ще си бъде същата както преди. Няма смисъл да я тормозите с въпроси, тя не знае нищо, макар че ей сега ни даде следващото голямо предсказание за бъдещето на света.
— Какво? — възкликнах. — Но…
— Пърси — прекъсна ме Аполон, — на твое място не бих се тревожил толкова. Предишното велико пророчество, което се отнасяше за теб, се сбъдна седемдесет години след като беше произнесено. Може и да не доживееш до деня, за който се говори в предсказанието на Рейчъл.
Замислих се за думите, които Рейчъл беше произнесла със зловещия си глас — огън, вода, портата на смъртта.
— Може — отвърнах. — Но не ми звучи добре.
— Така е — заяви доволно Аполон. — Със сигурност не звучи добре. От нея ще стане чудесен оракул!
Не беше лесно да се удържим да не разпитваме, но Аполон настоя, че Рейчъл се нуждае от почивка, а и тя наистина изглеждаше отпаднала.
— Съжалявам, Пърси — рече тя. — На Олимп не ти обясних всичко, но зовът ме плашеше. Мислех, че няма да ме разбереш.
— И все още не те разбирам напълно — признах си. — Но сигурно трябва да се радвам за теб.
Рейчъл се усмихна.
— Едва ли чак да се „радваш“. Да виждаш бъдещето не е лесно, но това е съдбата ми. Надявам се, само родителите ми…
Тя замълча.
— Все още ли смяташ да отидеш в лицея „Кларион“? — попитах.
— Обещах на татко. Ще трябва да се опитам да бъда нормално момиче през учебната година, а…
— А точно сега имаш нужда от сън — намеси се Аполон. — Хирон, таванът не е много подходящо място за нашия нов оракул, нали?
— Определено. — Хирон изглеждаше много по-добре, след като богът на медицината се беше погрижил за него. — Рейчъл може да се настани в стаята за гости в Голямата къща, докато обмислим въпроса.
— Представям си пещера в гората — занарежда замечтано Аполон. — С факли и тежки пурпурни завеси на входа… Тайнствено и загадъчно. А вътре, пълно обзавеждане, с игри и система за домашно кино.
Хирон се изкашля силно.
— Какво? — намръщи се Аполон.
Рейчъл ме целуна по бузата.
— Чао, Пърси — прошепна тя. — Не е нужно да виждам бъдещето, за да ти кажа какво да правиш сега, нали?
Като че ли ме гледаше по-пронизително отпреди.
Изчервих се като домат.
— Да.
— Добре — отвърна тя. Обърна се и последва Аполон в Голямата къща.
Следобедът продължи също толкова странно. Лагерниците се прибраха от Ню Йорк с коли, пегаси и колесници. Погрижихме се за ранените. След това се събрахме край лагерния огън да изпратим загиналите.