— За пророчеството на Рейчъл ли мислиш? — попитах Анабет.
— Как се сети? — намръщи се тя.
— Защото те познавам.
Тя ме сръга в рамото.
— Да, прав си. „Седмина герои ще сбере зовът…“ Чудя се, кои ли ще са те. Толкова много нови лагерници ще има следващото лято.
— Аха — кимнах. — А после и онова за огъня и водата…
Анебет облиза устни.
— И „пред портата на смъртта бди врагът.“ Не ми харесва, Пърси. Мислех си… Можеше поне за малко да се порадваме на спокойствие, ей така, за разнообразие.
— Няма да го има нашия лагер, ако има спокойствие — отвърнах.
— Сигурно си прав… А може и пророчеството да не се сбъдне скоро.
— Да, може да остане за следващото поколение — съгласих се. — А ние само да се излежаваме и да се забавляваме.
Тя кимна, но все още изглеждаше притеснена. Разбирах я, но ми беше трудно да се тревожа в един такъв хубав ден, когато Анабет беше до мен и се очертаваше в идните месеци да прекарваме доста време заедно.
— Да се състезаваме до пътя? — предложих.
— Нямаш никакъв шанс!
Тя хукна надолу по хълма и аз се втурнах след нея.
За първи път не погледнах назад.