— Но той не е загинал, нали?
Давах си сметка, че това беше наивна надежда. Дори и с взрива на кораба да бяхме унищожили чудовищата на него, господарят на титаните нямаше да се остави да бъде убит толкова лесно.
— Да — потвърди Посейдон. — Но ни осигурихте малко време.
— На кораба имаше и полубогове — рекох, като се сетих за хлапето, което бях срещнал на стълбите. Някак си се бях насилил да мисля единствено за чудовищата и за Кронос. Бях се убедил, че унищожаването на кораба е добро дело, тъй като те бяха зли, възнамеряваха да нападнат родния ми град и освен това, те не загиваха завинаги. Чудовищата просто се изпаряваха и след време пак се появяваха. Но полубоговете…
Посейдон сложи ръка на рамото ми.
— Пърси, полубоговете са били малко и освен това сами са избрали да се бият на страната на Кронос. Възможно е неколцина от тях да са се вслушали в предупреждението ти и да са се измъкнали навреме. Ако не са… Сами са си виновни.
— Но той им е промил мозъците! — извиках. — Сега са мъртви, а Кронос е още жив. Нима бих могъл да се радвам?
Впих яростно поглед в мозайката — избухващите по нея експлозии унищожаваха изобразените по плочките чудовища. Всичко беше толкова лесно, когато беше само някаква рисунка.
Тайсън ме прегърна през рамо. Ако беше някой друг, щях да го отблъсна, но той беше по-едър и нямаше как да се измъкна.
— Не си виновен ти, братко. Взривът не е бил достатъчен за Кронос. Следващия път ще сложим повече.
— Пърси — обади се татко, — саможертвата на Бекендорф не е била напразно. Спряхте атаката. За известно време Ню Йорк ще е в безопасност, което ще даде възможност на боговете да се справят с по-голямата заплаха.
— По-голяма заплаха ли? — Сетих се какво беше казал златистият титан в съня ми: „Боговете захапаха примамката. Скоро ще бъдат унищожени.“
Лицето на баща ми помръкна.
— Натрупаха ти се достатъчно грижи за един ден. Попитай Хирон, когато се върнеш в лагера.
— Да се върна в лагера ли? Но тук сте обсадени. Искам да помогна!
— Не можеш, Пърси. Имаш друга работа.
Не вярвах на ушите си. Погледнах Тайсън в търсене на подкрепа.
Брат ми прехапа устни.
— Татко… Пърси може да се бие с меча. Добър е.
— Знам — отвърна нежно Посейдон.
— Мога да помогна, тате — настоях. — Знам, че мога. Сами няма да издържите дълго.
Иззад линията на врага се издигна огнено кълбо. Мислех, че Посейдон ще направи нещо, за да го отблъсне, но то се стовари в далечния ъгъл на двора и избухна. Взривната вълна мигом довлече телата на осакатени тритони. Посейдон потръпна, все едно го бяха проболи с нож.
— Върни се в лагера — настоя той. — И кажи на Хирон, че вече е време.
— За какво?
— Трябва да чуеш пророчеството. Цялото пророчество.
Нямаше нужда да питам за кое пророчество става дума. От години слушах за „великото пророчество“, но никой не желаеше да ми го каже. Знаех само, че се предполага да направя някакъв избор, който да реши съдбата на света — какво толкова да му се притесняваш?
— Ами ако това сега е изборът? — попитах. — Да остана тук или да замина? Ами ако сега те изоставя и ти…
Не можах да се насиля да изрека: „умреш“. Боговете уж бяха безсмъртни, но ги бях виждал да умират, макар и не в буквалния смисъл на думата — те се стопяваха в нищото, можеха да бъдат запратени в заточение или хвърлени в дълбините на Тартар както Кронос.
— Пърси, трябва да заминеш — настоя Посейдон. — Не знам какъв е изборът, пред който ще се изправиш, но твоята битка е на горния свят. А и трябва да предупредиш приятелите си в лагера. Кронос е знаел за плановете ви. Сред вас има шпиони. Ние все някак ще издържим. Нямаме друг избор.
Тайсън развълнувано ме сграбчи за ръката.
— Ще ми липсваш, братко!
Баща ни като че ли се състари с още десет години.
— Тайсън, ти също имаш работа. Нуждаят се от теб в ковачницата.
Брат ми се нацупи.
— Отивам — измърмори той. Прегърна ме здраво, като едва не ми строши ребрата. — Пази се, Пърси. Не позволявай на чудовищата да те убият! И не умирай!
Опитах се да кимна уверено, но той не издържа и се разхлипа. Със сълзи на очи отплува към ковачницата, където братовчедите му поправяха копия и мечове.
— Трябва да го пуснеш на предната линия — рекох на татко. — Не виждаш ли, че не издържа да стои затворен в ковачницата?