Посейдон поклати глава.
— Стига ми това, че и ти се излагаш на опасност. Тайсън е още малък. Не бива да рискувам.
— Имай му повече доверие — рекох. — Не може цял живот да го закриляш.
Очите на Посейдон заискряха. Помислих си, че съм прекалил, но той сведе поглед към мозайката и раменете му се отпуснаха уморено. На плочките мъжът с колесницата се приближаваше към двореца.
— Океан идва — рече татко. — Трябва да го пресрещна.
Никога преди не бях изпитвал страх за бог, но не си представях как баща ми може да се изправи срещу титан и да победи.
— Ще се справя — обеща Посейдон. — Няма да дам царството си. И последно, Пърси, пазиш ли подаръка, който ти дадох миналото лято?
Кимнах и извадих връвчицата с мънистата. На нея имаше по едно мънисто за всяко лято, което бях прекарал в лагера. Миналата есен при тях бях сложил и една пробита мидичка. Татко ми я беше подарил за четиринайсетия рожден ден. Беше казал, че ще разбера кога да я похарча, но до този момент така и не бях разгадал какво означава това. Бях установил, че не ставаше да я пусна като монета в автоматите със закуски в училище.
— Времето наближава — каза той. — Ако имаме късмет, ще се видим на рождения ти ден другата седмица и ще го отпразнуваме както трябва.
Усмихна се и за миг зърнах познатите искрици в очите му.
В следващия миг океанът пред нас помръкна, все едно се задаваше буря. Просветна светкавица, което по принцип би трябвало да е невъзможно във водата. Нахлу някаква ледена вълна. Бойците под нас потръпнаха уплашено.
— Трябва да приема истинската си божествена форма — рече Посейдон. — Върви, желая ти успех, сине!
Искаше ми се да му вдъхна кураж, да го прегърна или нещо подобно, но знаех, че не бива да се мотая повече. Когато приемеха истинския си вид, боговете излъчваха такава мощ, че можеха да изпепелят стоящите край тях простосмъртни.
— До скоро, татко!
Обърнах се и призовах океанските течения да ми помогнат. Водата се завихри край мен и ме изстреля към повърхността със скорост, от която всеки нормален човек би се пръснал като балон.
Обърнах глава назад, от битката между татко и Океан се виждаха единствено сини и зелени проблясъци, морето се раздираше на две от сблъсъка на вражеските армии.
Трета глава
Зървам смъртта си
Ако искате да ви посрещнат с добре дошли, никога не се връщайте в лагера с лоши новини.
Вестта за появата ми се разнесе като горски пожар още щом се подадох от водата. Нашият плаж се намираше на северния бряг на Лонг Айлънд и беше омагьосан, така че повечето хора не го виждаха. Тук изплуваха само полубогове, богове или загубени разносвачи на пица (и това се е случвало, но е дълга история).
На пост беше Конър Стол от хижата на Хермес. Когато ме забеляза, той така се сепна, че падна от дървото. След това наду раковината, за да извести останалите, и изтича към мен.
Конър имаше крива усмивка, която съответстваше на странното му чувство за хумор. Беше симпатичен младеж, но когато беше наоколо, човек не биваше да изпуска портфейла си от очи, нито пък, при никакви обстоятелства, да му позволява да се добере до крем за бръснене, освен ако не иска да се събуди целия омазан в пяна. Конър беше с къдрава кестенява коса и малко по-нисък от брат си Травис и единствено по това ги различавах. По нищо не приличаха на стария ми враг Люк и ми беше трудно да приема, че всички бяха синове на Хермес.
— Пърси! — извика той. — Какво стана? Къде е Бекендорф?
В този миг видя изражението ми и усмивката му угасна.
— О, не! Горката Силена… Всемогъщи Зевс, когато разбере…
Двамата поехме нагоре по дюните. След стотина метра се сблъскахме с прииждащите усмихнати и развълнувани посрещачи. „Пърси се е върнал — сигурно си мислеха те. — Успял е! Може би ни носи подаръци!“
Спрях пред трапезарията да изчакам да се съберат всички. Нямаше смисъл да бързам с разказа за провала си.
Плъзнах поглед из долината и се опитах да си спомня как изглеждаше лагера при първото ми идване тук. Като че ли бяха минали милиони години оттогава.
От трапезарията се виждаше общо взето всичко. Хълмовете около долината. На най-високия стърчеше елата на Талия, на чийто клони висеше Златното руно, което пазеше лагера от врагове. Драконът, който го охраняваше, Пелей, вече беше толкова голям, че дори от това разстояние различавах как се е свил около дървото и при прохъркването му се издигаха облачета дим.