Вдясно беше гората. Вляво искреше езерото с канутата и проблясваше стената за катерене, по която се спускаше истинска лава. Около поляната във формата на подкова бяха подредени дванайсет хижи — по една за всеки бог на Олимп. На юг бяха ягодовите поля, ковачницата и четириетажната Голяма къща, боядисана в небесносиньо и с бронзов орел за ветропоказател.
В известен смисъл лагерът почти не се беше променил. Но следите от войната не си личаха по сградите и полята, а по лицата на полубоговете, сатирите и ниадите, които се изкачваха по хълма.
Лагерниците бяха много по-малко, отколкото преди четири години. Някои бяха заминали и не се бяха върнали. Други бяха загинали. Трети — за тях не говорехме — бяха минали на страната на врага.
Тези, които бяха останали, бяха уморени и закалени от битките. Вече почти не се чуваше смях. Дори синовете на Хермес погаждаха по-малко номера. Не е забавно да правиш номера, ако целият ти живот е една груба дебелашка шега.
Хирон пристигна първи, което беше лесноразбираемо, тъй като от кръста надолу той беше бял жребец. През лятото брадата му беше по-буйна. Носеше зелена тениска с надпис „Колата ми е кентавър“, на гърба си имаше лък.
— Пърси! — извика той. — Слава на боговете! Къде е…
В този миг дотича Анабет и щом я видях, сърцето ми направи салто в гърдите. Не че тя полагаше някакви старания да изглежда добре. Напоследък бяхме така претрупани със задачи, че едва намираше време да среше къдравата си руса коса и не обръщаше внимание на дрехите си — най-често обичайната жълта тениска с логото на лагера, джинси и от време на време изкована от бронз броня. Очите й бяха буреносно сиви. Когато се сблъскахме някъде, в повечето случаи едва не стигахме до ръкопашен бой. И въпреки това, щом я зърнех, и главата ми се замайваше. Миналото лято, преди Люк да се превърне в Кронос и всичко да отиде по дяволите, на няколко пъти си мислех, че може да… ами, така да се каже, да отминем етапа с ръкопашния бой.
— Какво стана? — Тя ме сграбчи за ръката. — Люк…
— Взривихме кораба — отвърнах. — Той обаче оцеля. Не знам дали…
Силена Берегард си проправи път през тълпата. Косата й беше разрошена, дори не си беше сложила грим, което определено не беше в стила й.
— Къде е Чарли? — попита тя и се огледа, все едно той можеше да се крие наоколо.
Обърнах се безпомощно към Хирон.
Старият кентавър се прокашля.
— Силена, скъпа, нека поговорим в Голямата къща…
— Не — прошепна тя. — Не, не!
Разплака се. Стояхме край нея онемели. През последните месеци бяхме изгубили много герои, но това беше най-тежкият удар. Без Бекендорф лагерът все едно оставаше без котва.
Клариса от хижата на Арес пристъпи напред. Прегърна Силена през раменете. Приятелството им беше адски странно — дъщеря на бога на войната и дъщеря на богинята на любовта, — но след като миналото лято Силена й даваше съвети за първото й гадже, Клариса беше решила да я вземе под закрилата си.
Клариса беше облечена в кървавочервени бойни доспехи, кестенявата й коса беше вдигната с лента. Беше едра и набита като ръгбист, винаги намръщена, но сега заговори нежно:
— Хайде, ела. Да вървим в Голямата къща. Ще ти направя горещ шоколад.
Другите се обърнаха и се разотидоха на групички по двама и по трима по хижите си. Никой не гореше от желание да остане да си побъбри с мен. Никой не искаше да слуша за взривения кораб.
С изключение на Анабет и Хирон.
Анабет избърса сълза от бузата си.
— Радвам се, че не си мъртъв, водорасляк.
— Благодаря — отвърнах. — Аз също се радвам.
Хирон сложи ръка на рамото ми.
— Сигурен съм, че си направил всичко по силите си, Пърси. Разкажи ни какво точно стана.
Не ми беше до това, но се подчиних. Споменах дори и съня си за титаните. Изпуснах единствено появата на Нико. Нико ме беше накарал да обещая да не споделям с никого плана му, докато не взема решение, а идеята му толкова ме плашеше, че нямах нищо против да я пазя в тайна.
Хирон плъзна поглед из долината.
— Трябва веднага да свикаме военен съвет, за да обсъдим шпионина.
— Посейдон спомена за някаква друга заплаха — обадих се аз, — по-голяма дори и от „Принцеса Андромеда“. Може би за нея говореха титаните в съня ми.
Хирон и Анабет се спогледаха многозначително. Този техен навик ужасно ме дразнеше.