— И за това ще поговорим — обеща кентавърът.
— И още нещо. — Поех си дълбоко дъх. — Татко поръча да ти кажа, че вече е време. Трябва да узная цялото пророчество.
Хирон въздъхна, но не изглеждаше изненадан.
— Отдавна се страхувам от този ден. Но така да бъде. Анабет, време е да покажем на Пърси истината — цялата истина. Да се качим на тавана.
Бях се качвал на тавана три пъти — три повече, отколкото бих искал.
До него се стигаше по стълба от площадката. Зачудих се как ли щеше да се качи по нея Хирон, тъй като все пак беше наполовина кон, но той явно нямаше подобно намерение.
— Знаеш къде е — рече той на Анабет. — Донеси го, моля те.
Анабет кимна.
— Ела, Пърси.
Навън слънцето залязваше, така че горе беше по-тъмно и по-страшно от обикновено. Навсякъде беше пълно със стари бойни трофеи — надупчени щитове, глави на чудовища в стъкленици с разтвор, два очукани зара, поставени на бронзов поднос с надпис: „Откраднати от хондата на Хризаор от Гюс, син на Хермес, 1988 г.“
Измъкнах един закривен бронзов меч, който беше така огънат, че приличаше на М. По него все още лъщяха зеленикави белези от вълшебната отрова, с която е бил покрит. Надписът беше с дата от миналото лято и гласеше: „Ятаганът на Кампе, убита при битката за лабиринта“.
— Помниш ли как Бриарей мяташе канарите? — попитах.
Анабет неохотно се усмихна.
— И как Гроувър предизвика паника…
Спогледахме се. Мислех си за онзи път миналото лято под връх Света Елена, когато Анабет смяташе, че ще загина и ме целуна.
Тя се прокашля и отклони поглед.
— Пророчеството.
— Аха — оставих ятагана, — пророчеството.
Приближихме се към прозореца. Там на трикрако столче седеше оракулът — съсухрена мумия на жена в пъстроцветна рокля. От сбръчкания й череп висяха сплъстени черни кичури. Изцъклени очи се взираха от изсъхналото лице. Само като я гледах и ме побиваха тръпки.
Ако някой искаше да напусне лагера, по принцип трябваше да дойде тук, за да получи предсказание от оракула. Това лято обаче не спазвахме правилото. Постоянно изпращахме хора на бойни мисии. Нямахме друг избор, това беше единственият начин да спрем Кронос.
Въпреки това много добре помнех странната зелена мъгла — духа на оракула, който живееше в мумията. Сега тя изглеждаше безжизнена, но когато изричаше предсказанията си, се раздвижваше. Понякога от устата й излизаше дим и приемаше причудливи форми. Веднъж мумията дори беше напуснала тавана и се беше разходила като зомби до гората, за да изрече посланието си. Нямах представа какво щеше да направи за „великото пророчество“. Едва ли не очаквах да затанцува или да заподскача из тавана.
Но тя си стоеше като мъртва — каквато всъщност беше.
— Винаги ми е било странно — измърморих аз.
— Кое? — попита Анабет.
— Защо е мумия.
— Невинаги е била мумия. В продължение на хиляди години духът на оракула е живеел в тялото на красива девица. Предавал се е от поколение на поколение. Хирон ми каза, че и тя — Анабет посочи мумията — е била жива преди петдесет години. Но след нея не е дошла друга.
— Защо? Какво е станало?
Анабет понечи да добави нещо, но после размисли.
— Давай да приключваме и да си ходим.
Погледнах смутено сбръчканото лице на оракула.
— И какво трябва да направим?
Тя се приближи към мумията и протегна ръце с длани нагоре.
— Оракуле, време е! Тук сме за великото пророчество!
Настръхнах, но мумията не помръдна. Вместо това Анабет пристъпи към нея и свали един от герданите й. До този момент не им бях обръщал внимание. Мислех, че са от обикновени мъниста като онези, които носят хипитата. Но когато Анабет се обърна към мен, видях, че държеше кожена торбичка — в каквито индианците държат билки — на връв с прикрепени към нея пера. Отвори я и извади свитък колкото малкия си пръст.
— Не може да бъде! — измърморих. — През цялото време, докато разпитвах за глупавото пророчество, то е било тук на врата й?
— Не му е било дошло времето — отвърна Анабет. — Повярвай ми, Пърси, прочетох го, когато бях на десет, и все още продължавам да сънувам кошмари заради него.
— Супер — измърморих. — Вече може ли да го прочета?
— Долу на съвета — отвърна тя. — Не пред… сещаш се.
Хвърлих поглед на изцъклените очи на оракула и реших да не споря. Поехме надолу към останалите. Тогава не го знаех, но това щеше да е последното ми качване на тавана.