Анабет ми подаде пергамента. Беше страшно изсъхнал, едва развързах връзката. Развих свитъка, като се стараех да не го скъсам, и зачетох:
На тримата гамени…
— Пърси! — обади се Анабет. — Големи, не „гамени“. Тримата големи богове.
— А, да — измърморих. Дислексията беше една от отличителните черти на полубоговете, но понякога ужасно я мразех. Колкото повече се притеснявах, толкова по-трудно ми беше с четенето.
На тримата големи, потомък ще е той,
що стигне ли шестнайсет, без да падне в бой…
Замълчах, плъзнах поглед по следващите редове. Усетих как пръстите ми изстиват, сякаш пергаментът беше от лед.
…_светът във сън безкраен внезапно ще замре_.
Героя острието прокълнато ще съсече…
Изведнъж Въртоп натежа в джоба ми. Прокълнатият меч? Веднъж Хирон ми беше казал, че Въртоп е донесъл нещастие на мнозина. Нима можеше да загина от собствения си меч? И как светът можеше да замре в безкраен сън? Дали сънят не беше смъртта?
— Пърси — подкани ме Хирон, — прочети го докрай.
Устата ми беше пресъхнала, все едно беше пълна с пясък, но въпреки това някак си успях да изговоря последните два стиха:
Във сетен миг едничък избор ще реши
всеобща гибел или Олимп да със… с храни…
— Съхрани — поправи ме Анабет. — Означава да запази.
— Знам какво означава — измърморих и повторих: — „Всеобща гибел или Олимп да съхрани.“
Възцари се тишина. Накрая Конър Стол се обади:
— „Героят меча прокълнат ще съсече“ не е зле, нали?
— Не е „героят меча“, а „героя мечът“ — обади се глухо Силена и ме сепна. Изобщо не бях очаквал, че ще чуя гласа й. — Пълният член показва кой върши действието.
— Словоредът е обърнат, но „героят“ е допълнение, а „мечът“ е подлог — допълни Анабет. — По-просто казано, прокълнатият меч ще съсече героя.
— Разбрахме, няма нужда от цяла лекция — троснах се аз. Сърцето ми натежа все едно беше пълно с олово. — Благодаря ти много!
Всички се взираха в мен — със загриженост, съжаление, може би дори с известна боязън.
Хирон притвори очи, като че ли се молеше. Когато беше в кентавърския си вид, главата му стигаше почти до лампите на тавана.
— Сега вече виждаш, Пърси, защо смятахме, че не бива да узнаеш цялото пророчество. Имаше си достатъчно тежък товар на раменете…
— И без да зная, че тъй или иначе, накрая пак ще загина? — обадих се аз. — Да, вече ми е ясно.
Хирон ме гледаше тъжно. Той беше на три хиляди години. Пред очите му бяха загивали стотици герои. Сигурно не му беше приятно, но все пак беше свикнал. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да ми вдъхва кураж.
— Пърси — обади се Анабет, — пророчествата винаги са двусмислени. Може и да не означава буквално, че ще умреш.
— Аха — измърморих — „Героя острието прокълнато ще съсече“… това може да означава какво ли не, а?
— Може да го предотвратим по някакъв начин — обади се Джейк Мейсън. — Да открием въпросния прокълнат меч и да го унищожим. На мен ми звучи като ятагана на Кронос, нали?
Не се бях сетил за това, но всъщност нямаше никакво значение дали прокълнатият меч е Въртоп или ятаганът на Кронос. И в двата случая не ми се вярваше да можехме да предотвратим пророчеството. Все някакъв меч щеше да ме съсече. А аз определено предпочитах да си остана цял-целеничък.
— Може би е по-добре да оставим Пърси да обмисли пророчеството — рече Хирон. — Трябва му време…
— Не — прекъснах го аз. Свих пергамента и го прибрах в джоба си. Бях сърдит и ядосан, макар да не знаех на кого се гневя. — Не ми трябва време. Ако ми е писано да загина, то ще загина. Няма смисъл да го мисля, нали?
Ръцете на Анабет трепереха леко. Тя отказваше да ме погледне в очите.
— Да продължим нататък — казах. — Имаме друг проблем. В лагера има шпионин.
Майкъл Ю се намръщи.
— Шпионин ли?
Разказах им за случилото се на „Принцеса Андромеда“ — как Кронос знаеше за появата ни и как ми беше показал сребърната гривна с ятагана, с която се свързваше с някой в лагера.
Силена се разплака отново и Анабет я прегърна през раменете.
— Е — измърмори притеснено Конър Стол, — отдавна подозираме, че има шпионин сред нас, нали? Някой постоянно дава информация на Люк — още за Златното руно преди няколко години. Трябва да е някой, с когото се познават добре.