Той хвърли поглед на Анабет. Тя беше най-близка с Люк, но Конър не посмя да го изрече на глас и смутено добави:
— Всъщност може да е всеки.
— Аха — Кейти Гарднър изгледа намръщено братята Стол. Тя им имаше зъб, защото веднъж те бяха украсили затревения покрив на хижата на Деметра с шоколадови великденски зайци. — Като например, някой от роднините на Люк.
Травис и Конър в един глас възразиха.
— Престанете! — Силена стовари ръка върху масата толкова силно, че горещият й шоколад се разплиска. — Чарли е мъртъв, а вие… вие се дърлите като малки деца!
Тя захлупи глава върху масата и се разплака.
Тънка струйка горещ шоколад се разтече на пода. Всички се споглеждаха засрамено.
— Права е — рече накрая Полукс. — Няма смисъл да си разменяме обвинения. Трябва да бъдем нащрек за сребърна гривна с ятаган. Сигурно и шпионинът има същата.
Майкъл Ю изсумтя.
— Би било хубаво да намерим този шпионин преди да планираме следващата си операция. Взривяването на „Принцеса Андромеда“ няма да спре Кронос завинаги.
— Така е — обади се Хирон. — Всъщност следващата му атака е вече в ход.
Намръщих се.
— Имаш предвид „по-голямата заплаха“, която спомена Посейдон ли?
Двамата с Анабет се спогледаха и все едно си казаха: „Време е“. Споменах ли вече колко ме дразнеше този им навик?
— Пърси — рече Хирон, — не искахме да те безпокоим, преди да си се върнал в лагера. Имаше нужда от почивка с… простосмъртните си приятели.
Анабет се изчерви. Изведнъж ми просветна, че тя нямаше как да не е разбрала за излизанията ми с Рейчъл и се почувствах виновен. След това се ядосах. Нямах ли право да имам приятели извън лагера? И освен това, с Рейчъл не бяхме точно…
— За какво става дума? — попитах.
Хирон взе една бронзова чаша от помощната маса, която беше отрупана с храна и напитки. Сипа малко вода върху нагорещения тиган, в който обикновено разтопявахме сирена. Вдигна се пара и на светлината на луминесцентните лампи се появи дъга. Той извади златна драхма от дисагите си, хвърли я в парата и прошепна:
— О, Ирида, богиньо на дъгата, покажи ни заплахата.
Дъгата потрепери. Появи се димящ вулкан, който ми беше познат — това беше връх Света Елена. Пред очите ми склонът изригна. Огън, пепел и лава бликнаха навън. Чу се глас на говорител, все едно гледахме новини по телевизията: „… още по-силно от миналогодишното изригване и геолозите предупреждават, че може би това не е краят“.
Много добре знаех за миналогодишното изригване. Аз го бях причинил. Но сегашното беше много по-силно. Върхът все едно се разцепи на две и от пушека и лавата се подаде огромен силует, все едно излизаше от подземна шахта. Надявах се, че мъглата нямаше да позволи простосмъртните да го видят, тъй като щеше да предизвика паника и вълнения в цялата страна.
Великанът беше по-огромен от всичко, което бях виждал до този момент. Дори и зрението ми на полубог не можеше да различи ясно очертанията му в огъня, но в общи линии силуетът беше в човешка форма и беше толкова грамаден, че можеше да използва сградата на „Крайслер“ за бейзболна бухалка. Планината се разтресе гръмовно, сякаш чудовището се смееше.
— Той е — измърморих. — Тифон!
Честно казано, надявах се Хирон да ме опровергае и да каже нещо от типа на: „Не, това е старият ни приятел Лирой. Дошъл е да ни помогне.“ Нищо подобно. Той кимна.
— Най-ужасното чудовище на света, най-голямата заплаха, срещу която са се изправяли боговете в цялата си история. Най-сетне е успял да се освободи. Но картината е отпреди два дни. Ето какво се случва сега.
Хирон махна над дъгата и образът се промени. Видях буреносни облаци, надвиснали над прериите в Средния запад. Проблясваха светкавици. Торнадо унищожаваше всичко по пътя си — събаряше къщи и каравани, размяташе автомобили като кибритени кутийки.
— Невиждани наводнения — обясняваше говорителят. — Пет щата са обявили извънредно положение, а чудовищната буря продължава на изток, като оставя след себе си небивали разрушения.
Камерите показваха как ураганът прихлупва някакъв град в Средния запад. Вътре в бурята се виждаше великанът, за миг се зърваха очертанията му: обвита в пушек ръка с остри нокти, дълги колкото една средностатистическа улица. Гневният му рев отекваше в равнината като ядрена експлозия. Други, по-дребни създания прелитаха през облаците и кръжаха край чудовището. Проблеснаха светкавици, като че ли гигантът се опитваше да ги повали. Присвих очи и за частица от секундата мярнах златна колесница да влита в чернотата. След нея някаква огромна птица — чудовищна сова — се спусна срещу великана.