— Това… боговете ли са? — попитах.
— Да, Пърси — отвърна Хирон. — Вече втори ден се бият с него, опитват се да го забавят. Но Тифон продължава напред, към Ню Йорк. Към Олимп.
Замълчах. После попитах:
— И с колко време разполагаме, преди да стигне дотук?
— Ако боговете не успеят да го спрат? Пет дни. Повечето олимпийци са там… Без баща ти, който води война на своя си фронт.
— В такъв случай кой охранява Олимп?
Конър Стол поклати глава.
— Ако Тифон стигне до Ню Йорк, няма да има никакво значение кой охранява Олимп.
Сетих се за думите, които Кронос беше изрекъл на кораба: „Ще ми е приятно да видя ужаса в очите ти, когато осъзнаеш как възнамерявам да унищожа Олимп“.
Дали беше говорил за Тифон? Той определено представляваше ужасяваща сила. Но Кронос винаги ни залъгваше, отвличаше вниманието ни. Не беше в стила му да атакува директно. А и в съня ми златният титан беше заявил, че са ни приготвили още няколко предизвикателства, все едно Тифон беше едно от тях.
— Това е номер! — заявих. — Трябва да предупредим боговете. Нещо друго ще се случи.
Хирон ме погледна мрачно.
— По-лошо от Тифон? Надявам се да грешиш.
— Трябва да защитим Олимп — настоях. — Кронос е замислил нещо друго.
— Но нали потопи кораба му? — напомни ми Травис Стол.
Взираха се в мен очаквателно. Искаха да чуят някакви добри новини. Копнееха да повярват, че аз поне съм им донесъл известна надежда.
Погледнах Анабет. Знаех, че една и съща мисъл ни минаваше в този момент в главите: ами ако „Принцеса Андромеда“ беше само примамка? Ами ако Кронос ни беше оставил да я взривим, за да приспи бдителността ни?
Но не можех да го изрека пред Силена. Приятелят й се беше жертвал за тази мисия.
— Може и да сте прави — измърморих аз, макар че изобщо не го вярвах.
Опитах се да си представя какво би означавало положението да се влоши още повече. Боговете бяха в Средния запад и се опитваха да спрат чудовище, което предишния път едва не ги беше победило. Посейдон беше под обсада и губеше сражението с титана на моретата Океан. Кронос се спотайваше някъде. На практика Олимп беше останал без защита. Ние в лагера бяхме оставени сами да се оправяме и имахме шпионин сред нас.
А според древното предсказание, аз щях да загина, щом навършех шестнайсет — тоест след пет дни, точно по времето, когато Тифон щеше да стигне до Ню Йорк. За малко да го забравя.
— Е — рече Хирон, — струва ми се, че това е достатъчно за тази вечер.
Той вдигна ръка и дъгата изчезна. Бурната битка между Тифон и боговете изчезна.
— Не думай — измърморих саркастично аз.
Съветът беше закрит, без да вземем никакво решение.
Четвърта глава
Изгаряме метален саван
Сънувах, че Рейчъл Елизабет Деър хвърля стрелички по мен.
Стоеше в стаята си… Стоп, почакайте. По-добре да обясня, че Рейчъл не разполагаше със своя стая, а с целия последен етаж на семейната резиденция, която се помещаваше в обновена стара къща в Бруклин. Нейната „стая“ беше просторна мансарда с луминесцентни лампи и прозорци от пода до тавана и беше долу-горе два пъти по-голяма от нашия апартамент.
От изрисуваните колони гърмеше рок. Доколкото бях успял да се ориентирам в музикалните вкусове на Рейчъл, единственото й правило гласеше, че в айпода й не биваше да има две песни, които да звучат еднакво, и всички те трябва да бъдат изчанчени и странни.
Беше облечена в кимоно и косата й беше разрошена, сякаш току-що беше станала от леглото. То беше разхвърляно. Стативите бяха наметнати с чаршафи. По пода се въргаляха разхвърляни дрехи и опаковки от вафли, но когато помещението е голямо, то трудно изглежда мръсно. През прозорците се виждаше почти целият Манхатън.
Тя целеше със стрелички рисунка, на която аз стоях пред огромния Антей. Рейчъл я беше нарисувала преди няколко месеца. На нея изглеждах свиреп — кръвожаден дори, — така че беше трудно да се прецени кой е лошият герой, но тя твърдеше, че точно така съм изглеждал след битката.
— Полубогове! — измърмори Рейчъл и хвърли стреличка към платното. — И техните тъпи подвизи!