Повечето стрелички падаха на пода, но няколко успяха да се забият. Една увисна на лицето ми, все едно си бях пуснал брадичка.
На вратата се потропа.
— Рейчъл! — извика мъжки глас. — Какво правиш, за Бога? Ще събудиш…
Тя измъкна дистанционното и спря уредбата.
— Влез!
Баща й прекрачи прага, присви очи и премига от грубата светлина. Косата му беше червеникава, малко по-тъмна от тази на Рейчъл. От тази страна, на която беше лежал на възглавницата, беше сплескана. На джоба на небесносинята му пижама беше избродиран монограм УД. Кой си поръчва пижами с монограм в наши дни?
— Какво става? — попита ядосано той. — Три сутринта е!
— Не можах да заспя — отвърна Рейчъл.
Една от забитите в лицето ми стрелички падна. Рейчъл скри останалите зад гърба си, но господин Деър ги забеляза.
— Ясно… Значи твоят приятел няма да дойде с нас на Сейнт Томас? — Господин Деър винаги ме наричаше така. Не използваше Пърси. Само „твоя приятел“. Или „младежо“, когато се обръщаше към мен, което се случваше рядко.
Рейчъл свъси чело.
— Не знам.
— Заминаваме сутринта — рече баща й. — Ако още не е решил…
— Сигурно няма да дойде — измърмори нещастно тя. — Сега доволен ли си?
Господин Деър сложи ръце на кръста. Закрачи из стаята с напрегнато изражение. Сигурно правеше така и в заседателната зала на своята строителна компания и изнервяше подчинените си.
— Все още ли сънуваш кошмари? — попита той. — Боли ли те главата?
Рейчъл хвърли стреличките на пода.
— Не биваше да ти казвам за това.
— Аз съм ти баща. Тревожа се за теб.
— Тревожиш се за репутацията на семейството — измърмори тя.
Баща й не реагира — може би не го чуваше за първи път, или пък може би беше самата истина.
— Може да се обадим на доктор Аркрайт — предложи Той. — Той ти помогна да преодолееш смъртта на хамстера…
— Тогава бях на шест — въздъхна Рейчъл. — Не, татко, не ми трябва терапевт. Просто…
Тя поклати глава безпомощно.
Баща й спря до прозореца. Взираше се в нощното небе на Ню Йорк, все едно беше негова собственост — всъщност той притежаваше само част от него.
— Ще ти се отрази добре да заминеш за малко — реши господин Деър. — Тук си подложена на лошо влияние.
— Няма да замина за „Кларион“! — заяви Рейчъл. — И приятелите ми не са твоя работа!
Господин Деър се усмихна, само че в усмивката му нямаше топлина. Все едно казваше: „Някой ден ще си дадеш сметка колко глупаво се държиш“.
— Опитай се да поспиш малко — настоя той. — Утре вечер ще сме на плажа. Ще е приятно.
— Приятно — повтори Рейчъл. — Страшно приятно…
Баща й излезе, като остави вратата отворена.
Рейчъл се взря в рисунката с мен и Антей. След това се приближи до съседния статив, който беше покрит с чаршаф.
— Дано наистина са само сънища — прошепна тя.
Свали покривалото и отдолу се показа набързо нарисувана графика с въглен. Рейчъл обаче беше добра художничка. На платното определено беше Люк като малък, девет-десетгодишен, широко усмихнат и без белег. Нямах представа откъде тя можеше да знае как е изглеждал тогава, но приликата беше поразителна, така че едва ли беше предположение. Знаех много малко за живота на Люк, но вероятно на картината беше изобразен преди да разбере, че е полубог, и да избяга от къщи.
Рейчъл се взря в портрета. След това свали платното и от следващия статив. Картината на него беше още по-стряскаща. Тя изобразяваше Импайър Стейт Билдинг. В далечината се надигаше буря, от тъмните облаци изскачаше огромна ръка. В подножието на сградата се беше събрала тълпа, само че не от обичайните туристи и пешеходци. Мярнах копия, мечове, знамена — истинска армия.
— Пърси — прошепна Рейчъл, все едно знаеше, че я чувам, — какво става?
Сънят избледня и последното, което помнех, беше, че ми се искаше да можех да отговоря на въпроса й.
На сутринта реших да й се обадя, но в лагера нямаше никакви телефони. На Дионис и на Хирон не им трябваха. Когато се нуждаеха от нещо, те се свързваха с Олимп посредством Ирида. А когато някой полубог използваше мобилен телефон, сигналите привличаха вниманието на всички чудовища в радиус от сто мили. Все едно да изпратиш съобщение: „Тук съм! Ела да ми видиш сметката!“ Макар и лагерът да се охраняваше от вълшебни граници, не биваше да рискувам.