Повечето полубогове (с изключение на Анабет и още неколцина) дори не притежаваха мобилни телефони. А нямаше как да отида при Анабет и да й кажа: „Хей, дай ми телефона си, за да се обадя на Рейчъл!“. За да се свържа с нея, трябваше да изляза от лагера и да мина пеша няколко мили до най-близкия магазин. Дори и Хирон да ме пуснеше, докато стигнех до там, Рейчъл вече щеше да е в самолета на път за Сейнт Томас.
Закусих унило сам на масата на Посейдон. Погледът ми беше впит в пукнатината в мраморния под, през която преди две години Нико беше запратил неколцина кръвожадни скелети в Подземното царство. Споменът определено не повлия благотворно на апетита ми.
След закуска с Анабет тръгнахме на проверка на хижите. Всъщност Анабет беше на ред за проверката, а моята задача за сутринта беше да прегледам докладите до Хирон. Но тъй като и на двама ни задълженията не ни бяха по вкуса, решихме да ги свършим заедно, за да не са ни толкова досадни.
Започнахме с хижата на Посейдон, тоест с мен. Сутринта си бях пооправил леглото (е, долу-горе) и бях изправил закачения на стената рог от Минотавъра, така че си дадох четири от пет точки.
Анабет се намръщи.
— Много си щедър — с върха на химикала си вдигна захвърлените на пода мръсни шорти.
Грабнах ги.
— О, я стига! Това лято Тайсън го няма, за да чисти.
— Три от пет — обяви Анабет. Знаех, че не бива да споря. Продължихме нататък.
Докато вървяхме, се опитах да прегледам докладите. В тях имаше съобщения от полубогове, природни духове и сатири от цялата страна, които описваха активността на чудовищата. Новините бяха доста потискащи, а моят СДВ със сигурност не обичаше да се концентрира върху потискащи теми.
Навсякъде се водеха битки. Не можехме да разчитаме на никакви нови попълнения. На сатирите им беше трудно да намират нови полубогове и да ги водят в лагера, тъй като из цялата страна обикаляха чудовища. От месеци не бяхме получавали вести от Талия, която сега беше начело на ловджийките на Артемида, а дори и да знаеше какво става с нея, богинята едва ли щеше да ни каже.
Влязохме в хижата на Афродита, която, естествено, получи максималния брой точки. Леглата бяха оправени. Дрехите бяха подредени в шкафчетата по цветове. На перваза цъфтяха цветя. Предложих да отнемем една точка заради ужасния аромат на дизайнерски парфюм, но Анабет не ми обърна внимание.
— Прекрасно, както винаги, Силена — рече тя.
Силена кимна смутено. По стената над леглото й висяха снимки на Бекендорф. Тя седеше с кутия шоколадови бонбони в скута. Спомних си, че баща й беше собственик на магазин за шоколадови изделия във Вилидж и така беше привлякъл вниманието на Афродита.
— Искате ли бонбон? — попита Силена. — Татко ми ги изпрати. Искаше да ме ободри.
— Хубави ли са? — попитах.
Тя поклати глава.
— Имат вкус на картон.
Нямах нищо против картона и затова си взех. Анабет отказа. Обещахме да се видим със Силена по-късно и продължихме.
Докато пресичахме поляната, там избухна свада между хижите на Арес и на Аполон. Няколко от децата на Аполон, въоръжени с огнени бомби, прелетяха над хижата на Арес с колесница, теглена от два пегаса. За първи път виждах летяща колесница и реших, че сигурно е страшно приятно да се возиш на нея. След миг покривът на хижата на Арес избухна в пламъци и ниадите от близкото езеро се втурнаха да гасят пожара.
След това децата на Арес изрекоха някакво заклинание и стрелите на враговете им се превърнаха в гумени и не се забиваха.
Двама стрелци с лъкове притичаха край нас, преследвани от един бесен син на Арес, който крещеше в рими:
— Ти ли ще изричаш заклинание за мен? / Да говоря в рими по цял ден!
Анабет въздъхна.
— Пак ли… Предишния път, когато Аполон направи тази магия, цяла седмица всички говореха в рими.
Потреперих. Аполон, освен че беше бог на стрелбата с лък, беше и покровител на поезията. Бях го чувал да рецитира личното си творчество и честно казано, предпочитах да ме простреля с лъка си, отколкото да се наложи да го изслушам пак.
— А за какво всъщност се карат? — попитах.
Анабет не отговори, отбелязваше в листа си, като даде на всяка от двете хижи по единица.
Осъзнах, че съм я зяпнал, което беше глупаво, тъй като я бях виждал милиони пъти. Това лято тя беше висока колкото мен, което беше истинско облекчение. При все това изглеждаше много по-зряла и това страшно ме дразнеше. В смисъл… Да, Анабет винаги си е била готина, но вече започваше да става адски красива.