Накрая тя рече:
— За летящата колесница.
— Какво?
— Нали попита за какво се карат.
— А! Аха.
— Плениха я при една операция във Филаделфия миналата седмица. Някои от полубоговете на Люк били там с нея. По време на битката, децата на Аполон я пленили, но начело на нападението била Клариса. И оттогава те не могат да се разберат кой да вземе колесницата.
Проснахме се на земята, тъй като караната от Майкъл Ю колесница пикира ниско над един от синовете на Арес до нас. Той се опита да прониже кочияша с копието си, като го ругаеше в рими. Изненадах се колко добре се справяше с римуването на ругатните и обидите.
— Животът ни виси на косъм — измърморих аз, — а те се дърлят за някаква глупава колесница.
— Ще им мине — отвърна Анабет. — Клариса ще дойде на себе си.
Не бях толкова сигурен. Лично аз не бих очаквал подобно нещо от Клариса.
Прегледах още няколко доклада и обиколихме още няколко хижи. Тази на Деметра получи четири точки. На Хефест взе три, макар че и толкова не заслужаваше, но заради смъртта на Бекендорф решихме да им пуснем малко гювеч. Хермес получи две, което не беше изненада. И хижата на Хермес се настаняваха всички лагерници с неизвестни родители и тъй като боговете се отличаваха с невероятно къса памет, хижата на Хермес беше претъпкана.
Накрая стигнахме до хижата на Атина, която беше подредена и чиста, както винаги. Книгите по лавиците бяха подравнени. Броните бяха лъснати. По стените висяха военни карти и чертежи. Само леглото на Анабет беше разхвърляно. Върху него бяха оставени пръснати листове и включеният сребрист лаптоп.
— Влакас — измърмори Анабет, което на старогръцки означаваше „идиот“. Явно говореше за себе си.
Заместникът й Малкълм прикри усмивката си.
— Ами… подредихме всичко останало, но не знаехме дали може да пипаме твоите неща.
Добре, че се бяха въздържали. Анабет си пазеше един бронзов нож специално за чудовища и за хора, които се осмеляха да пипат вещите й.
Малкълм ми се ухили.
— Ще почакаме отвън да довършите огледа.
Децата на Атина се измъкнаха на поляната, а Анабет се захвана да си оправи леглото.
Аз смутено се мотаех наоколо, като се мъчех да прегледам още няколко доклада. По принцип, дори и по време на проверка, беше забранено двама лагерници от различен пол да бъдат… сами.
Наложи се да впишем това правило, когато Силена и Бекендорф станаха гаджета. Да, знам какво си мислите: не са ли всички полубогове роднини по божествена линия и как така могат да бъдат гаджета? Работата е там, че генетически погледнато, божествената линия няма никакво значение, тъй като боговете нямат ДНК. Едип полубог никога не би тръгнал с някой от братята или сестрите си. Момче и момиче от хижата на Атина да бъдат заедно? В никакъв случай. Но дъщеря на Афродита и син на Хефест? Те не са роднини. Не е никакъв проблем.
Такива мисли ми се въртяха в главата, докато гледах как Анабет разтребва. Тя затвори лаптопа си, който й беше подарък от изобретателя Дедал.
Прокашлях се смутено и попитах:
— Намери ли нещо интересно вътре?
— Твърде много — отвърна тя. — Дедал има толкова идеи, че ще ми трябват поне петдесет години, за да ги разгадая.
— Аха — измърморих аз. — Сигурно ще е забавно.
Анабет прибра листовете — чертежи на сгради и бележки. Знаех, че мечтата й е някой ден да стане архитект, но опитът ми подсказваше да не я питам върху какво работи. Веднага щеше да ме залее с поток от обяснения за ъгли, подпорни греди и така нататък, докато не ми се завиеше свят.
— Знаеш ли… — тя прибра косата си зад ухото, което й беше навик, когато беше притеснена. — Тази история с Бекендорф и Силена… Няма как да не се замислиш. Да си дадеш сметка какво е… най-важно за теб. Че можеш да загубиш хора, които са ти важни.
Кимнах. Започнах да се вторачвам в разни дреболии, като например, че все още носеше обеците със сребърни сови, които й беше подарил баща й, гениалният преподавател по военна история от Сан Франциско.
— Ъъъ… — измънках. — В смисъл… всичко наред ли е с вашите?
Да, да, адски глупав въпрос, знам, но все пак бях смутен.
Анабет ме изгледа разочаровано, но кимна.
— Татко мислеше да ме заведе в Гърция това лято — рече тя замечтано. — Винаги съм искала да видя…