Саванът на Бекендорф беше изработен от миниатюрни метални халки. Не си представях как ще изгори, но сигурно Мойрите ни помогнаха. Щом го хвърлихме в огъня, металът се разтопи и се превърна в златист дим, който се издигна в небето. Пламъците на лагерния огън винаги отразяваха настроението ни и този път бяха черни.
Надявах се душата на Бекендорф да се е озовала в Елисейските полета. Може би той щеше да предпочете да се прероди и да се опита три последователни пъти да стигне до Елисейските полета, за да го допуснат до Островите на блажените, които бяха нещо като най-готината част от Подземното царство. Бекендорф заслужаваше да бъде там.
След церемонията Анабет си тръгна, без да ми проговори. Повечето от лагерниците се разотидоха, да се заемат със следобедните си задължения. Аз останах, взрян в утихващия огън. Силена плачеше, а Клариса и гаджето й Крис Родригес се опитваха да я утешат.
Накрая събрах смелост да се приближа към тях.
— Силена… Страшно съжалявам.
Тя подсмръкна. Клариса ме изгледа кръвнишки, но тя винаги си гледаше така. Крис се правеше, че не ме забелязва. Той беше минал на страната на Люк, но след това Клариса го беше спасила от лабиринта и Крис сигурно още се чувстваше виновен.
Прокашлях се.
— Силена, Бекендорф си носеше твоя снимка. Преди битката си я извади и я погледна. Ти означаваше много за него. Заради теб изминалата година беше най-щастливата от живота му.
Силена се разхълца.
— Браво, Пърси — измърмори подигравателно Клариса.
— Не, недей — обади се Силена. — Благодаря… благодаря ти, Пърси… Прибирам се.
— Искаш ли компания? — попита Клариса.
Силена поклати глава и хукна.
— По-силна е, отколкото изглежда — измърмори Клариса, все едно говореше на себе си. — Ще се оправи.
— И ти би могла да допринесеш за това — предложих. — Да почетеш паметта на Бекендорф, като се сражаваш заедно с нас.
Клариса автоматично посегна към ножа си, но не го намери — беше го оставила забит в масата за пинг-понг в Голямата къща.
— Това не ме засяга — изръмжа тя. — Докато не покажете повече уважение към нас, ние няма да се бием повече.
Забелязах, че тя не говореше в рими. Може би не беше била с останалите, когато Аполон беше произнесъл заклинанието или пък беше успяла да го преодолее. Изтръпнах — за миг се зачудих дали Клариса не беше шпионинът на Кронос в лагера. Дали не се оттегляше затова от битката? Но колкото и да не ми беше симпатична Клариса, не можех да си я представя като агент на Кронос.
— Добре — рекох. — Не исках да се стига дотам, но ти си ми длъжник. Ако не бях аз, още щеше да гниеш в пещерата на циклопа в Морето на чудовищата.
Тя стисна зъби.
— Избери си нещо друго като отплата, Пърси. Но не и това. Прекалено много пъти сте пренебрегвали хижата на Арес. Не си мисли, че не знам какво говорят зад гърба ми.
Едва не отвърнах: „Ами то си е самата истина“, но на време си прехапах езика.
— И какво? Ще оставиш Кронос да ни смачка?
— Щом толкова държиш на помощта ми, накарай ги да ни дадат колесницата.
— Ама и ти си едно голямо бебе.
Тя пристъпи към мен, но Крис застана между нас.
— Хей! — извика той. — Клариса, помисли! Той има право.
Тя му се озъби:
— И ти ли!
Обърна се и закрачи ядосано, а Крис хукна след нея.
— Хей, почакай! Исках само… Клариса, чакай!
Почаках, докато и последните искрици от огъня не угаснаха в следобедното небе. След това се отправих към арената. Имах нужда от малко почивка, а и освен това исках да видя един стар приятел.
Пета глава
Насочвам кучето си срещу едно дърво
Госпожа О’Лиъри ме видя първа, което беше страшно, предвид че тя имаше размерите на камион. Едва бях стъпил на арената и една черна вълна се стовари върху мен.
БУМ!
В следващия миг бях проснат на земята, огромна лапа беше стъпила на гърдите ми и грамаден език, грапав като тел за миене на чинии, ближеше лицето ми.
— Ау! — извиках. — По-внимателно! И аз се радвам да те видя. Ау, недей!
На госпожа О’Лиъри й трябваха няколко минути, за да се успокои и да слезе от мен. Целият бях подгизнал от кучешки лиги. Тя искаше да си играем, така че взех един бронзов щит и го метнах в другия край на арената.
Между другото, госпожа О’Лиъри беше единствената в света дружелюбна хрътка от Подземното царство. Бях я наследил от предишния й собственик, който умря. Тя живееше в лагера и Бекендорф… Бекендорф се грижеше за нея, когато мен ме нямаше. Той беше изковал любимия й бронзов кокал за дъвчене. Също така й беше направил нашийник с табелка с името й с кръстосани кости отдолу. Бекендорф беше най-добрият й приятел след мен.