Тази мисъл ме натъжи още повече, но продължих да хвърлям щита, тъй като госпожа О’Лиъри настояваше.
След това тя заджафка — звукът беше малко по-силен от топовен гърмеж, — за да покаже, че иска да излезем на разходка. Другите лагерници се ядосваха, когато хрътката използваше арената за тоалетна. През цялото лято имаше нещастни случаи с подхлъзвания и падания. Затова отворих портите и тя хукна към гората.
Поех след нея. Не се притеснявах, че се беше отдалечила. Нищо в гората не представляваше заплаха за нея. Дори драконите и гигантските скорпиони побягваха, щом я видеха.
Когато най-сетне я настигнах, госпожа О’Лиъри не използваше дърветата по предназначение, а се беше спряла на поляната, където Съветът на чифтокопитните старейшини беше организирал процеса срещу Гроувър. Полянката изглеждаше зле. Тревата беше пожълтяла. Листата на трите трона бяха опадали. Друго обаче ме изненада попече: там стоеше най-странното трио, което можете да си представите: дриадата Хвойничка, Нико ди Анджело и един много стар и много дебел сатир.
Единствено Нико не изглеждаше изплашен от появата на госпожа О’Лиъри. Беше същият, какъвто го бях видял в съня си — с кожено яке, черни джинси и тениска с танцуващи скелети, която напомняше на рисунките за Деня на мъртвите. Мечът му от стикско желязо висеше на кръста му, Нико беше само на дванайсет, но изглеждаше много по възрастен и тъжен.
Кимна ми и продължи да чеше госпожа О’Лиъри зад ушите. Тя настървено душеше обувките му, все едно те бяха най-интересното нещо на света след печените ребърца. Като син на Хадес, той вероятно беше минавал през какви ли не любими на хрътките от Подземното царство места.
Възрастният сатир не изглеждаше толкова доволен.
— Някой няма ли да… Какво прави тази хрътка от Подземното царство в моята гора? — Той размахваше ръце и подскачаше на копитата си, все едно тревата гореше. Хей, Пърси Джаксън, твой ли е този звяр?
— Извинявай, Леней — отвърнах. — Нали така се казваше, не бъркам?
Сатирът изпъшка. Козината му беше посивяла, между рогата му имаше паяжина. Заради издутия си корем приличаше на някоя от ония фигури за блъскане по панаирите.
— Естествено, че съм Леней! Не ми казвай, че си забравил един от членовете на Съвета. Хайде, прибери си звяра!
— Баф! — изджафка щастливо госпожа О’Лиъри.
Старият сатир подскочи.
— Прибери го веднага! Хвойничке, при тези обстоятелства няма да ти помогна!
Хвойничка се обърна към мен. Дриадата беше красива, с лилава копринена рокля и нежно лице на елф, но очите й бяха зеленикави и пълни с хлорофил — беше плакала.
— Пърси — заподсмърча тя, — исках да го питам за Гроувър. Сигурна съм, че му се е случило нещо. От толкова време не си е идвал… Надявах се Леней да…
— Казах ти! — прекъсна я сатирът. — По-добре забрави този предател!
Хвойничка тропна с крак.
— Не е предател! Той е най-смелият сатир на света и искам да знам къде е!
— Баф!
Коленете на Леней затрепериха.
— Аз… Няма да отговарям на въпросите ти, докато тази хрътка души опашката ми!
Нико едва се сдържаше да не се разсмее.
— Аз ще разходя кучето — предложи той.
Подсвирна и госпожа О’Лиъри хукна след него към другия край на поляната.
Сатирът изсумтя възмутено и изтупа полепналите по ризата си тревички.
— Вече се опитах да ти обясня, млада госпожице, че приятелят ти не ни е изпращал никакви доклади, откак гласувахме да го прогоним.
— Вие се опитахте да го прогоните — поправих го аз. — Хирон и Дионис не ви позволиха да го направите.
— Глупости! Те са само почетни членове на Съвета. Техният глас не се брои.
— Ще предам на Дионис думите ти.
Леней пребледня.
— Имах предвид… Виж сега, Джаксън. Това не е твоя работа.
— Гроувър ми е приятел — заявих. — Той не лъже. Пан е мъртъв. Видях го с очите си. Просто ви е страх да приемете истината.
Устните на сатира затрепериха.
— Не е така! Гроувър е лъжец! Прав му път и дано никога повече не се върне. Без него ни е по-добре!