— Защо?
Нико прибра меча в ножницата.
— Разследвах… семейството ми.
Кимнах. Знаех, че миналото му беше незаздравяла рана. Допреди две години той и сестра му Бианка бяха държани извън времето в хотел „Лотос“ в Лас Вегас. Бяха прекарали там седемдесет години. Накрая някакъв неизвестен адвокат ги беше спасил и записал на училище, но Нико нямаше никакви спомени за живота си преди хотела. Не знаеше нищо за майка си. Не знаеше кой е бил адвокатът, нито пък защо е бил държан извън времето, а после освободен. След смъртта на Бианка той беше останал сам и се мъчеше да намери отговорите на въпросите си.
— И как върви? — попитах. — Някакъв късмет?
— Не — измърмори той. — Но се надявам скоро да попадна на нова следа.
— Каква следа?
Нико загриза устна.
— Друг път ще ти разкажа. Знаеш защо съм дошъл.
Ужас вледени гърдите ми. След като миналата есен Нико сподели плана си как да победим Кронос, постоянно сънувах кошмари. От време на време той се появяваше и ме притискаше за отговор, но аз продължавах да отлагам.
— Не знам, Нико — отвърнах. — Струва ми се доста… крайно.
— Тифон ще пристигне в Ню Йорк след… колко? Седмица? Повечето титани са на свобода и са минали на страната на Кронос. Може би е време за крайни мерки.
Обърнах глава към лагера. Дори оттук се виждаше, че между хижите на Арес и на Аполон пак е избухнало стълкновение, лагерниците се замеряха с проклятия и римувани ругатни.
— Те не могат да се изправят срещу армията на титаните — рече Нико. — Знаеш го. Въпросът е между теб и Люк. И има само един начин да го победиш.
Припомних си сблъсъка ни на борда на „Принцеса Андромеда“. Той ме беше надвил с лекота. Беше ме ранил в ръката, заради което едва не загинах, а аз не бях успял да му оставя дори и драскотина. Въртоп беше отскочил от кожата му.
— Може да се сдобиеш със същата мощ — продължи да ме убеждава Нико. — Вече знаеш какво гласи пророчеството. Ако не искаш прокълнатият меч да те съсече…
Зачудих се откъде ли знаеше за това. Дали някой дух не му беше казал пророчеството?
— Пророчеството не може да бъде избегнато — рекох.
— Но поне можеш да се опиташ. — Очите му пламтяха нетърпеливо. — Можеш да станеш непобедим.
— Може би трябва да изчакаме. Да се опитам да…
— Не! — извика Нико. — Трябва да го направим сега!
Зяпнах го. Отдавна не го бях виждал да избухва така.
— Сигурен ли си, че си добре?
Той си пое дълбоко дъх.
— Пърси, започне ли битката… няма да имаме време. Това е последният ни шанс. Съжалявам, че те притискам, но преди две години сестра ми жертва живота си, за да ви защити. Не бива да го забравяш. Направи каквото е нужно, за да останеш жив и да победиш Кронос.
Изобщо не ми се искаше. След това обаче се сетих как Анабет ме беше нарекла страхливец и се ядосах.
Нико беше прав. Ако Кронос нападнеше Ню Йорк, лагерниците нямаше да успеят да го спрат. Трябваше да направя нещо. Предложението на Нико беше твърде опасно, може би дори смъртоносно, но поне щеше да ми даде някакъв шанс.
— Добре — рекох. — Какво ще правим?
Устните му се разтвориха в крива усмивка и за миг съжалих, че се съгласих.
— Първо трябва да поемем по стъпките на Люк. Трябва да узнаем повече за миналото му, за детството му.
Потреперих, спомних си рисунката на Рейчъл от съня си — усмихнатия деветгодишен Люк.
— Защо?
— Ще ти обясня, когато стигнем там — отвърна Нико. — Намерих майка му. Живее в Кънектикът.
Зяпнах. Изобщо не се бях сещал за простосмъртния родител на Люк. Познавах баща му, Хермес, но майка му…
— Люк е избягал от къщи съвсем малък — рекох. — Не предполагах, че майка му е жива.
— О, жива е.
Каза го така, че се зачудих какво ли не й беше наред. Кой знае какво чудовище щеше да се окаже?
— Добре… — въздъхнах. — И как ще стигнем до Кънектикът? Може да повикам Блекджак…
— Не — намръщи се Нико. — Пегасите не ме харесват, а и чувствата са взаимни. Ще минем без летене. — Той подсвирна и госпожа О’Лиъри дотича от гората. Нико я погали по главата. — Тя ще ни помогне. Още ли не си пробвал пътуване през сенките?
— Пътуване през сенките?
Той прошепна нещо в ухото на госпожа О’Лиъри. Тя наклони глава на една страна и застина очаквателно.