— Люк! — извика радостно една възрастна жена.
Приличаше на човек, който за разнообразие обича да пъха два пръста в контакта. Бялата й коса стърчеше във всички посоки. Розовата рокля беше прогорена на няколко места и изцапана с пепел. Усмихна се, лицето й се разтегли някак неестествено, очите й искряха така, че се зачудих дали не беше сляпа.
— Скъпото ми момче! — Тя прегърна Нико. Не можех да схвана защо смяташе Нико за Люк, те изобщо не си приличаха, но след това жената се усмихна и на мен и отново извика: — Люк!
Забрави за Нико и ме притисна към себе си. Миришеше на изгорели курабийки. Беше кожа и кости, но едва не ме смачка в обятията си.
— Влизай — заповяда тя. — Вече съм ти приготвила обяда.
Вкара ни вътре. Всекидневната беше по-странна и от моравата. Всеки сантиметър беше претъпкан с огледала и свещи. Накъдето и да се обърнех, виждах отражението си. Над камината малък бронзов Хермес летеше над стрелката на часовника. Умът ми не го побираше как вестоносецът на боговете се е влюбил в тази стара жена.
След това забелязах снимката в рамка над камината и застинах. Беше точно като рисунката на Рейчъл — Люк на девет години, с руса коса, широко усмихнат и с два липсващи зъба. Без белега на бузата изглеждаше съвсем различно — безгрижен и щастлив. Откъде Рейчъл беше разбрала за тази снимка?
— Насам, скъпи! — Госпожа Кастелан ме побутна към кухнята. — Казах им, че ще се върнеш! Знаех си!
Накара ни да седнем на масата. На нея бяха натрупани стотици — и наистина имам предвид стотици — кутии със сандвичи с фъстъчено масло и сладко. Тези най-отдолу вече бяха започнали да позеленяват и да мухлясват. Явно бяха направени доста отдавна. Миризмата ми напомни на шкафчето ми в училище в шести клас — а тя определено не беше приятна.
Върху печката имаше няколко тави с прегорели курабийки. В мивката се издигаше планина от празни бутилки от безалкохолни. До чешмата — все едно да я пази — беше поставена фигурка на Медуза.
Госпожа Кастелан си затананика, извади фъстъчено масло и сладко и започна да маже нов сандвич. Нещо гореше във фурната. Подозирах, че се печаха още курабийки.
Над мивката и по прозореца бяха закачени изрезки от списания и вестникарски реклами с изображения на Хермес от фирмените знаци на различни компании и кадуцей от реклами на лекарства.
Потиснах се. Бях готов да хукна навън, но майката на Люк не ме изпускаше от очи, докато правеше сандвича, сякаш се страхуваше, че ще избягам.
Нико се покашля.
— Ааа… госпожо Кастелан?
— Да?
— Трябва да ви питаме нещо за сина ви.
— О, да! Казваха, че никога повече няма да се върне. Но аз знаех, че грешат. — Помилва ме нежно по бузата и остави следи от фъстъчено масло и сладко.
— Кога го видяхте за последен път? — попита Нико.
Очите й се замъглиха.
— Беше толкова малък, когато замина — прошепна тя унесено. — В трети клас. Беше твърде малък, за да избяга от къщи. Каза, че ще се върне за обяд. И аз го чаках. Той обича сандвичи с фъстъчено масло и сладко, курабийки и безалкохолно. Всеки миг ще се върне за обяд… — Погледна ме и се усмихна. — О, Люк, какви ги говоря, ти вече си тук! Толкова си красив! Имаш очите на баща ти.
Обърна се към изображенията на Хермес над мивката.
— Той е добър мъж. Да, така е. Наминава да ме види от време на време.
Часовникът във всекидневната тиктакаше. Избърсах фъстъченото масло от бузата си и умолително погледнах Нико: „Може ли вече да си тръгваме?“.
— Госпожо — рече той, — какво… какво е станало с очите ви?
Очите й изглеждаха накъсани на десетки парчета, все едно тя се опитваше да погледне към него през калейдоскоп.
— Люк, вече съм ти разказвала за това! Стана точно преди да се родиш. Винаги съм била по-специална, мога да виждам през… как й викаха?
— Мъглата? — подсказах аз.
— Да, скъпи — кимна ми ласкаво. — Затова ми предложиха една важна работа. Защото бях специална!
Обърнах се към Нико, но той сви объркано рамене.
— Каква работа? — настоях. — И какво стана?
Госпожа Кастелан се намръщи. Ножът й се спря над филийката.
— Не се получи. Баща ти не ми даваше да се пробвам. Било твърде опасно. Но аз държах да опитам. Такава ми е била съдбата… Все още не мога да прогоня виденията от главата си. Заради тях всичко е толкова неясно. Искаш ли курабийки?
Извади една тава от фурната и изсипа десетина овъглени парчета тесто на масата.