— Като Тезей — предложи Пол. — Той е трябвало да вдигне бели платна на връщане от Атина.
— Само че забравил — измърмори Нико. — И в отчаянието си баща му скочил от покрива на двореца. Но иначе е добра идея.
— Някакво знаме или пък огнен знак? — предложи мама. — От Олимп, „Емпайър Стейт Билдинг“.
— Нещо синьо — рекох.
От години си имахме семейна шега със синята храна. Синьото беше любимият ми цвят и мама се стараеше да ми угажда. Тортата за рождения ми ден, яйцето за Великден, коледното бастунче винаги бяха сини.
— Добре — съгласи се мама. — Ще чакам син сигнал. И ще се постарая да не скачам от покрива на двореца.
Прегърна ме. Опитах се да прогоня мисълта, че се сбогувахме завинаги. С Пол си стиснахме ръцете. След това с Нико застанахме на прага на всекидневната пред госпожа О’Лиъри.
— Извинявай — рекох, — пак ще те помоля да ме пренесеш през сенките.
Тя изскимтя и вдигна лапа към муцуната си.
— Накъде? — попитах Нико. — Към Лос Анджелис ли?
— Няма нужда — отвърна той. — И тук има вход към Подземното царство.
Седма глава
Кратък полет с учителката ми по математика
Изскочихме в Сентрал парк на северния бряг на езерото. Госпожа О’Лиъри изморено се заклатушка към скалите. Започна да ги души и аз реших, че се кани да маркира територията си, но Нико се обади:
— Спокойно. Търси пътя към дома.
Намръщих се.
— През скалите?
— Подземното царство има два главни входа — заобяснява той. — Ти знаеш онзи в Ел Ей.
— С ладията на Харон.
Нико кимна.
— По принцип душите на умрелите минават оттам, но има и друг път, който обаче се намира по-трудно. Вратата на Орфей.
— Онзи с арфата?
— С лирата — поправи ме Нико. — С музиката си той омагьосал земята и отворил нов път към Подземното царство. Със свирене стигнал чак до двореца на Хадес и за малко не успял да се върне с любимата си.
Спомних си мита. Орфей не трябвало да поглежда назад към любимата си, докато вървял към горния свят, само че не издържал — една от обичайните истории „и те умрели и това е краят“, които винаги ни смущаваха нас, полубоговете.
— Значи това е вратата на Орфей? — Опитах се да симулирам някакво възхищение, макар че всъщност виждах само купчина скали. — И как се отваря?
— С музика — отвърна Нико. — Как си с пеенето?
— О, хич ме няма. Не можеш ли просто да й заповядаш да се отвори? Нали си син на Хадес?
— Не е толкова лесно. Трябва ни музика.
Бях абсолютно сигурен, че отворех ли си устата да запея, най-много да предизвиках някое свлачище.
— Имам по-добра идея. — Обърнах се и изревах с всичка сила: — Гроуууувъъър!
Чакахме дълго. Госпожа О’Лиъри се сви на кравай и заспа. В дърветата свирукаха щурци, бухаше бухал. По шосето край парка минаваха коли. Някъде отблизо отекваха конски копита, вероятно полицейски конен патрул. Бях готов да се обзаложа, че ако ни откриеха, щяха страшно да ни се зарадват — две хлапета, останали сами в парка в един през нощта.
— Няма смисъл — рече накрая Нико.
Но аз имах предчувствие. За първи път от месеци телепатичната връзка с Гроувър проявяваше признаци на живот, което означаваше, че или изведнъж страшно много хора бяха превключили телевизорите си на програма „Природа“, или че Гроувър беше близо.
Затворих очи и се съсредоточих. Гроувър!
Бях сигурен, че е някъде в парка. Защо не можех да усетя чувствата му? Едва-едва долавях присъствието му.
— Гроувър! — изпратих отново мисловния сигнал.
— Мммм… — пристигна в отговор.
В главата ми се появи образ — гигантски бряст в дълбините на гората, далеч от главните алеи. Разкривени възлести корени стърчаха от земята и образуваха нещо като легло. В него спеше сатир с кръстосани на гърдите ръце. В първия момент не бях сигурен дали е Гроувър. Беше покрит с листа и клонки, сякаш спеше там от много време. Корените като че ли се издигаха над него и бавно го придърпваха в шумата.
— Гроувър — извиках. — Събуди се!
— Гррр-хррр…
— Хайде, човеко, целия си затрупан с листа. Събуди се!
— Спи ми се — измърмори съзнанието му.