Единственият изход се охраняваше от скелети пазачи. Те бяха облечени във вехти американски униформи и държаха леки картечници.
Третата фурия остави Нико до мен. След това сестрите се настаниха върху облегалката на трона от кости. Едва сдържах порива си да удуша Нико. Но засега нямаше как да го направя. Отмъщението ми щеше да почака.
Взирах се в празните тронове с едва прикрито нетърпение. В следващия миг въздухът затрептя. В троновете се появиха Хадес и Персефона, а между тях стоеше възрастна жена. Тримата като че ли се караха.
— Нали ти казах, че е глупак! — извика старицата.
— Майко! — възкликна Персефона.
— Имаме посетители — изръмжа Хадес. — Моля ви!
Хадес, един от най-неприятните ми богове, поглади черната си роба, по която постоянно се кривяха ужасени лица. Той беше блед, очите му пламтяха като на луд.
— Пърси Джаксън — измърмори доволно. — Най-сетне!
Царица Персефона ме изгледа любопитно. Бях я виждал веднъж, през зимата, но сега, през лятото, изглеждаше съвсем различно. Буйна черна коса и топли кафяви очи. Пъстроцветна рокля. Нишките в плата образуваха разтварящи се цветове — рози, лалета, нарциси.
Жената между тях явно беше майката на Персефона. Очите и косата й бяха същите, но изглеждаше по-възрастна и по-строга. Роклята й беше златиста като узряло жито. В косата й бяха сплетени изсъхнали тревички. Прическата и ми заприлича на разплетена кошница. Лошо й се пишеше, ако някой драснеше клечка кибрит край нея.
— Хмм — недоволно сви устни тя. — Полубогове. Точно сега ли?
Нико коленичи. Ако мечът ми беше в мен, щях да му отсека главата. За съжаление Въртоп все още не се беше върнал в джоба ми.
— Татко — рече той, — изпълних заръката ви.
— Доста се забави — заяви недоволно Хадес. — Сестра ти щеше да се справи по-добре.
Нико сведе глава. Ако не му бях толкова ядосан, сигурно щеше да ми стане мъчно за дребния нещастник.
Обърнах се към бога на мъртвите и ядосано попитах:
— Какво искаш, Хадес?
— Да поговорим. — Той се усмихна жестоко. — Нико не ти ли каза?
— Значи целият план е бил лъжа? Нико ме е довел тук, за да ме убиете?
— Не, не — възрази Хадес. — Боя се, че Нико напълно чистосърдечно искаше да ти помогне. Момчето е честно и упорито, уви. Просто го убедих да се отклони малко от пътя си и първо да те доведе тук.
— Татко — обади се Нико, — обещахте ми, че Пърси няма да пострада. Казахте, че ако го доведа, ще ми разкажете за миналото… за майка ми.
Царица Персефона театрално въздъхна.
— Моля ви! Не може ли да не споменавате тази жена в мое присъствие?
— Съжалявам, гълъбче — отвърна Хадес. — Все нещо трябваше да му обещая.
Възрастната жена избухна:
— Не те ли предупредих, дъще? Този страхливец Хадес не чини пукнат грош. Можеше да се омъжиш за бога на лекарите, или на адвокатите… Ама не! Държеше да хапнеш от нара!
— Мамо…
— И да се закопаеш в Подземното царство!
— Мамо, моля те…
— Вече е август, а ти върна ли се при мен на горния свят, както трябваше? Замисляш ли се поне за миг за горката ти самотна майчица?
— Деметра! — изкрещя Хадес. — Достатъчно! Ти си на гости в дома ми.
— На това дом ли му викаш? — отвърна тя. — Тази кочина? Караш дъщеря ми да живее в тази тъмна, влажна…
— Обясних ти вече — процеди през стиснати зъби Хадес, — горе се води война. За теб и за Персефона е по-добре да останете тук.
— Извинявайте — обадих се аз, — но ако възнамерявате да ме убивате, не може ли да приключите по-бързо?
Тримата ме зяпнаха.
— Дързък младеж — отбеляза одобрително Деметра.
— Така е — съгласи се Хадес. — С радост ще му извия врата.
— Татко! — възкликна Нико. — Обещахте ми!
— Мъжо, вече говорихме за това — смъмри го Персефона. — Не може да продължаваш да убиваш всеки герой, който ни дойде на гости. Освен това, той е смел. Харесва ми.
Хадес въздъхна.
— На теб ти харесваше и онзи Орфей. Помниш ли какво стана с него накрая? Оставете ме да го убия, съвсем мъничко!
— Татко, обещахте ми! — повтори Нико. — Казахте, че искате само да поговорите с него. Че ако ви го доведа, ще ми разкажете всичко.
Баща му изръмжа и поглади робата си.
— Добре, слушай тогава. Майка ти… Какво да ти кажа за нея? Беше прекрасна жена. — Хвърли смутен поглед към Персефона. — Прощавай, скъпа. Имам предвид, че беше прекрасна за една простосмъртна. Казваше се Мария ди Анджело. Беше от Венеция, но баща й беше дипломат във Вашингтон. Там се запознахме. Родихте се ти и сестра ти, но тогава, в навечерието на Втората световна война, времената бяха опасни за вас. Някои от… ъъъ… другите ми деца бяха начело на страните, които щяха да загубят войната. Реших, че ще е най-добре да ви скрия там, където нищо няма да ви навреди.