Тъкмо залепях втория буркан с гръцки огън към командното табло, когато чух туптене на стъпки по металната стълба — насам сигурно се спускаше цял отряд, щом долавях шума въпреки бумтенето на двигателите. Това не беше добър знак.
С Бекендорф се спогледахме.
— Колко време ти трябва?
— Много. — Той почука часовника си, в който беше скрит детонаторът. — Трябва да свържа предавателя и да сложа взривателите. Най-малко десет минути.
— Ще им отвлека вниманието — рекох. — Ще се видим на уговореното място.
— Пърси…
— Стискай палци!
Той като че ли се канеше да възрази. Планът ни предвиждаше да се вмъкнем и да се измъкнем незабелязано. Но явно се налагаше да импровизираме.
— Успех — рече той.
Хукнах към вратата.
Седем-осем телхини се спускаха по стълбите. Съсякох ги толкова бързо, че дори не успяха да кажат „джаф“. Продължих нагоре и минах покрай още един телхин, който така се сепна, че изтърва кутията си за сандвичи, която беше изрисувана със сцени от „Демона Ли“. Него го оставих жив — не само защото кутията му ми беше симпатична, а и за да вдигне тревога, така че останалите да поемат след мен, вместо да слязат при двигателите.
Изскочих през една врата на шестата палуба и продължих да тичам. Застланият с килим коридор навярно е бил лъскав навремето, но след три години под властта на чудовищата и килимът, и тапетите, и величествените врати бяха така издрани с нокти и покрити с мръсотия, че той приличаше по-скоро на гърлото на дракон (да, за нещастие, говоря от личен опит).
При първото ми идване на борда на „Принцеса Андромеда“, Люк държеше на кораба замаяни туристи, като ги обгръщаше с мъгла, за да не виждат чудовищата край себе си. Сега обаче от тях нямаше и следа. Не ми се мислеше какво е станало със заблудените простосмъртни, но не ми се вярваше да са ги пуснали да се приберат у дома с печалбата си от игрите на бинго.
Стигнах до алеята за разходка — сбирщина от луксозни магазинчета, която заемаше централната част на кораба — и се спрях смразен. В средата се издигаше фонтан. А в него се мъдреше гигантски рак.
И като казвам „гигантски“, нямам предвид онези от Аляска, които ги продават по 7,99 долара парчето, а рак, който беше по-голям от самия фонтан. Чудовището се извисяваше три метра над водата. Черупката му беше на зелени и сини петна, щипците му бяха по-дълги от тялото ми.
Ако някога сте се заглеждали в устата на рак — покрита с пяна, с гадни мустаци и остри зъби, — значи можете да си представите, че ако я увеличите до размерите на крайпътен билборд, няма да изглежда кой знае колко по-добре. Кръглите му черни очи бяха впити в мен и в тях блещукаха разум и омраза. Фактът, че бях син на бога на моретата, явно не предизвикваше обичайната благосклонност у Рачо.
— Ссссс! — изсъска чудовището, от устата му се разхвърча пяна. Вонеше като пълен с риба контейнер, престоял една седмица на слънце.
Завиха сирени. Всеки момент щяха да се появят още врагове, не биваше да спирам.
— Хей, Рачо! — направих няколко крачки встрани. — Искам само да те заобиколя, за да…
Той беше невероятно бърз. Изскочи от фонтана и се втурна към мен, щракайки с щипци. Хлътнах в магазина за сувенири, като съборих една закачалка с тениски. Щипката на рака разби витрината и защрака слепешката около мен. Хукнах обратно навън, като едва си поемах дъх, но Рачо се обърна и ме последва.
— Ето го! — разнесе се глас от балкона. — Дръжте го!
Бях успял да привлека вниманието на врага към себе си, но нямах никакво желание да бъда въвлечен в схватка точно тук. Ако ме приклещеха в средата на кораба, ракът щеше да ме схруска за закуска.
Чудовището скочи към мен. Замахнах с Въртоп и отнесох върха на щипката му. Ракът изсъска, хвърляйки пяна, но като че ли раната му не беше сериозна.
Опитах се да си спомня дали в старите легенди не се споменаваше нещо, което да ми е от помощ. Веднъж Анабет ми беше разказала за някакъв гаден рак, който Херкулес бил смазал с петата си. Само че това нямаше как да стане. Този рак беше доста по-голям от моите „Рийбок“.
И тогава ми хрумна идея. Миналата Коледа с мама бяхме завели Пол Шарън в старото ни бунгало в Монток, където ходехме, откакто се помнех. С Пол отидохме на лов за раци и когато извадихме пълното рачило, той ми показа, че раците имат дупка в бронята си точно в средата на грозните си кореми.