Мечът се появи отново в джоба ми.
Прекрасно. Сега можех да атакувам стените колкото си искам. Килията ми нямаше решетки, нито прозорец, нито дори врата. Скелетите пазачи ме бутнаха направо през някаква стена и тя отново се затвори зад мен. Може би килията ми беше и херметически затворена. Тъмницата на Хадес беше предназначена за мъртъвци, а те не дишаха. Така че нямаше как да изкарам петдесет-шейсетте години. Щях да умра след петдесет-шейсет минути. А междувременно, ако Хадес не ме беше излъгал, някакъв огромен капан щеше да щракне в Ню Йорк до края на деня и аз не можех да направя нищо по въпроса.
Седнах нещастно на студения каменен под.
Неусетно задрямах. Сигурно на горния свят вече беше към седем сутринта, а не бях мигвал цяла нощ.
Сънувах, че съм на верандата на къщата на Рейчъл на брега на океана в Сейнт Томас. Слънцето се издигаше над Карибите. Десетки наколни къщички тъмнееха по водната повърхност, бели платна се носеха на хоризонта. Вдишах аромата на соления въздух и се замислих дали някога щях да видя океана отново.
Родителите на Рейчъл седяха на масата на верандата и личният им готвач им приготвяше омлети. Господин Деър беше облечен в бял ленен костюм. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Жената срещу нето вероятно беше съпругата му, макар че от нея виждах само лакираните в яркорозово нокти на корицата на „Конде Наст Травълър“. Не ми беше ясно защо четеше туристическо списание, след като беше на ваканция.
Рейчъл излезе отвътре, подпря се на парапета на верандата и тежко въздъхна. Беше облечена в шорти и тениска с Ван Гог. (Да, Рейчъл се опитваше да ме просвети за изкуството, но не постигна кой знае какво. Запомних името на Ван Гог само защото той си е отрязал ухото.)
Зачудих се дали се сещаше за мен и колко е жалко, че не съм с тях. Аз поне точно това си мислех.
След това се озовах в Сейнт Луис, в центъра под Арката. Бях идвал тук и преди. Дори за малко не бях паднал от Арката.
Над града вилнееше буря, по надвисналото черно небе проблясваха светкавици. На няколко преки от мен се бяха събрали линейки с пуснати сирени край огромна купчина строителни отпадъци, от която се надигаше прахоляк — всъщност това беше срутил се небостъргач.
Една репортерка крещеше в микрофона:
— Властите твърдят, че причината е в лошата конструкция, Дан, но никой не се наема да каже дали е свързано с бурята.
Вятърът развяваше косата й. Температурата рязко спадаше — откак се бях появил, се беше смъкнала поне с десет градуса.
— За щастие сградата е била изоставена и подготвена за събаряне — продължи тя. — Полицията евакуира обитателите на околните къщи, тъй като властите се опасяват, че срутването може да предизвика…
Тя млъкна, защото от небосвода се разнесе ужасяващ рев. Светкавица удари чернотата. Целият град се разтресе. Въздухът заискря и косъмчетата по цялото ми тяло настръхнаха. Това не можеше да е друго, освен мълнията на Зевс. Би трябвало да изпепели жертвата си, но тъмният облак само се олюля назад. От облаците се подаде юмрук. Стовари се върху една кула и тя се срина, все едно беше от кубчета от детски конструктор.
Репортерката изпищя. По улиците тичаха хора. Виеха сирени. Мярнах сребриста нишка в небето — колесница, теглена от елен. Не беше Дядо Коледа, а Артемида. Яхнала гребена на вълната, богинята изстрелваше сребристи като лунни лъчи стрели в мрака. Огнена златиста комета пресече пътя й — вероятно брат й Аполон.
Едно беше ясно: Тифон беше стигнал до Мисисипи. Беше прекосил половината Америка, опустошавайки всичко по пътя си, а боговете едва успяваха да забавят устрема му.
Планината от мрак надвисна още по-ниско. Стъпало с размерите на стадиона на янките едва не се стовари върху мен, но в този миг чух как някой прошепна:
— Пърси!
Скочих слепешката. И още преди да съм си отворил напълно очите, приковах Нико на пода на килията и опрях върха на меча в гърлото му.
— Дойдох… да те… спася — изхъхри той.
Гневът набързо ме разсъни.
— Така ли? И очакваш да ти повярвам?
— Нямаш… избор.
Колкото и да не ми се искаше, беше прав. Пуснах го.
Нико се сви на топка и закашля, докато нормализира дишането си. Накрая се изправи и предпазливо изгледа меча ми. Неговият беше в ножницата. Ако възнамеряваше да ме убие, спокойно можеше да го направи, докато спя. И въпреки това му нямах доверие.
— Хайде, да вървим — рече той.
— Защо? — попитах. — Да не би баща ти да иска пак да си поговори с мен?