Той потръпна.
— Пърси, кълна се в Стикс — нямах представа какво е замислил.
— Нали знаеш какъв е баща ти?
— Излъга ме. Обеща ми… — Нико вдигна ръце. — Виж… сега трябва да бягаме. Приспах пазачите, но те скоро ще се събудят.
Отново ми се прииска да го удуша. За съжаление наистина нямах избор. Нямахме време за спорове и не можех да избягам сам. Той вдигна ръка към стената. Тя изчезна и се появи коридор.
— Хайде — подкани ме Нико и пое навън.
Щеше да е хубаво, ако разполагах с шапката-невидимка на Анабет, но всъщност се оказа, че не ми е нужна. Срещнехме ли някой скелет, Нико просто вдигаше пръст и искрящите очи угасваха. За съжаление колкото повече го правеше, толкова повече се уморяваше. Вървяхме в лабиринт от коридори, пълни с пазачи. Когато стигнахме до кухнята, в която се мотаеха готвачи и слуги, които също бяха скелети, вече се налагаше да го нося. Той приспа всички, но от изтощение едва не припадна. Измъкнах го през задната врата и се озовахме в полята на Асфодел.
Въздъхнах доволно, но в този миг от двореца се разнесе удар на гонг.
— Бият тревога — прошепна немощно Нико.
— Какво ще правим?
Той се прозя и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Ами… ще бягаме!
Бягането с оклюмалия Нико беше като онези състезания по двойки, в които единият ти крак е вързан за този на партньора, само дето в случая моят партньор беше като кукла с човешки размери. Едва го влачех, като размахвах меча напреде си. Духовете на мъртвите отстъпваха, все едно божественият бронз беше ярък пламък.
Думкането на гонговете отекваше из полята. Пред нас се извисяваха стените на Еребос, но колкото повече вървяхме, толкова по-далеч ми се струваха. Вече бях готов да се строполя на земята от умора, когато чух познато:
— Джаф! Джаф!
Госпожа О’Лиъри изскочи от нищото и започна да обикаля в кръг около нас, подканвайки ни да си поиграем.
— Браво, момичето ми! — извиках аз. — Можеш ли да ни отнесеш до Стикс?
Името привлече вниманието й. Може би го беше възприела като sticks. Подскочи няколко пъти, погони опашката си и след това се спря, колкото да натоваря Нико на гърба й. Качих се до него и тя препусна към портите. Прескочи опашката, разпръсна пазачите и се включиха още аларми. Цербер изджафка, но по-скоро игриво, а не гневно, все едно питаше: „Може ли и аз да се включа?“
За щастие не ни последва и госпожа О’Лиъри продължи напред. Спря чак когато стигнахме реката и огньовете на Еребос бяха изчезнали в сумрака.
Нико се спусна от гърба на госпожа О’Лиъри и се сви на черния пясък.
Извадих парченце амброзия от пакета за първа помощ, който винаги си носех с мен. Беше малко сплескано, но Нико го сдъвка.
— О — измърмори той, — така е по-добре.
— Способностите ти изчерпват бързо силите ти — отбелязах.
Нико кимна унесено.
— С големите способности… идва и голяма нужда за сън. Събуди ме след малко.
— Хей, почакай, сънчо! — хванах го, преди да е припаднал отново. — Вече сме при реката. Трябва да ми кажеш какво да правя.
Дадох му и остатъка от амброзията, което беше опасно. Тя можеше да лекува, но ако човек прекалеше с нея, щеше да го изпепели. За щастие този път свърши работа. Нико разтърси глава няколко пъти и се изправи.
— Баща ми ще се появи всеки момент — рече той. — Трябва да побързаме.
В бързеите на Стикс се мятаха какви ли не боклуци — счупени детски играчки, скъсани университетски дипломи, увехнали букети, — мечтите и надеждите, захвърлени от хората при преминаването им от живота към смъртта. Взирах се в черната вода и се сещах за поне три милиона други места, където бих предпочел да поплувам.
— И сега… просто скачам вътре?
— Първо трябва да се приготвиш — отвърна Нико, — иначе реката ще те убие. Ще прогори тялото и душата ти.
— Колко забавно — измърморих.
— Не се шегувам — предупреди ме той. — Има един-единствен начин да запазиш връзката си с живота. Трябва да…
В този миг зърна нещо зад гърба ми и се ококори. Обърнах се и се озовах лице в лице с древногръцки воин.
В първия момент го помислих за Арес, тъй като беше пълно копие на бога на войната — едър и мускулест, с грубо, покрито с белези лице и остриган до кожа. Носеше под мишница шлем с гребен. Само дето очите му бяха човешки — бледозелени, с цвета на морска плитчина — и от прасеца му, точно над петата, стърчеше кървава стрела.