Выбрать главу

Хич ме нямаше с гръцките имена, но дори и аз знаех кой е най-великият воин на всички времена, загинал от стрела в петата.

— Ахил — рекох.

Духът кимна.

— Предупредих и другия да не следва примера ми. Сега предупреждавам и теб.

— Люк ли? Говорил си с Люк?

— Не го прави — продължи той. — Да, ще станеш могъщ. Но също така и уязвим. Ще бъдеш по-силен от всеки простосмъртен, но също така ще се увеличат слабостите и грешките ти.

— Искаш да кажеш, че ще имам ахилесова пета? — попитах. — Не се обиждай, но вече никой не ходи да се бие със сандали. Няма начин да ме уцели стрела точно там.

Той сведе поглед към окървавения си крак.

— Петата е физическата ми слабост, момче. Майка ми Тетида ме държеше за нея, когато ме потопи във водите на Стикс. Но това, което причини смъртта ми, беше моето високомерие. Внимавай! Откажи се!

Говореше сериозно. Усещах съжалението и огорчението в гласа му. Той наистина искаше да ме предпази от някаква ужасна съдба.

Но пък Люк също беше стигнал дотук и не се беше отказал.

Заради това Люк беше успял да приеме духа на Кронос, без тялото му да пострада. Ето така се беше подготвил и затова не можеше да бъде убит. Беше се потопил в Стикс и беше получил мощта на най-великия герой сред простосмъртните, Ахил. Беше станал непобедим.

— Трябва да го направя — рекох. — Иначе съм обречен.

Ахил сведе глава.

— Боговете са ми свидетели, че се опитах да те предупредя. Но ако наистина смяташ да го сториш, съсредоточи се върху точката, която те свързва със света на простосмъртните. Избери си едно място от тялото си, което ще остане уязвимо. Тази точка ще свързва душата и тялото ти към света. Тя ще бъде най-голямата ти слабост, но и единствената ти надежда. Никой не може да бъде напълно неуязвим. Ако загубиш от погледа си това, което те прави смъртен, Стикс ще те изпепели. Ще престанеш да съществуваш.

— Случайно дали не можеш да ми кажеш коя е тази точка у Люк?

Той се намръщи.

— Приготви се, глупаво момче. Дори и да оцелееш след това изпитание, съдбата ти е вече решена!

И след това ведро изявление той изчезна.

— Пърси — обади се Нико, — може би е прав…

— Нали ти предложи да дойдем тук?

— Знам, но сега…

— Изчакай ме на брега. Ако се случи нещо с мен… Най-много да се изпълни желанието на Хадес и ти да се окажеш детето от пророчеството.

Тази възможност като че ли не му беше много по вкуса, но не ми пукаше.

И преди да съм се разколебал, аз си представих онази точка отзад на кръста, която се падаше точно срещу пъпа ми. Тя винаги оставаше добре скрита под бронята. Трудно можеше да бъде улучена случайно, а малцина биха се прицелили в нея нарочно. Никое място от тялото ми не беше идеално, но това щеше да свърши работа, а и ми се струваше много по-достойно от подмишницата ми, да речем.

Представих си нишка, по-точно въже като за скачане с бънджи, което свързваше света с кръста ми, и навлязох в реката.

Представете си яма с вряща киселина. Сега умножете болката петдесет пъти. И пак няма да разберете какво е да плуваш в Стикс. Възнамерявах да пристъпя навътре бавно и смело като истински герой. Но щом водата докосна нозете ми, мускулите ми омекнаха като желе и се стоварих по корем в течението.

Гмурнах се. За първи път в живота ми не можех да си поема дъх под вода. Най-сетне изпитах паниката, която връхлита хората, щом тръгнат да се давят. Всеки неврон и тялото ми гореше. Разтварях се във водата. Мярнах лица Рейчъл, Гроувър, Тайсън, мама, — но те изчезваха за миг.

— Пърси — рече майка ми, — давам ти благословията си.

— Пази се, братко — умоляваше ме Тайсън.

— Енчилада! — извика Гроувър. Нямах представа какво трябваше да означава това, но не ми помогна особено.

Губех битката. Болката ме вцепеняваше. Ръцете и краката ми се разтапяха, душата се отделяше от тялото ми. Вече не помнех кой съм. Болката от ятагана на Кронос беше нищо в сравнение с това.

— Нишката! — обади се познат глас. — Не забравяй нишката, която те свързва с живота, глупчо!

Изведнъж усетих придърпване в кръста. Течението се опитваше да ме отнесе, но аз се бях застопорил. Представих си въжето, което ме придържаше към брега.

— Дръж се, водорасляк — това беше гласът на Анабет, вече го чувах по-ясно. — Няма да ти позволя да ми избягаш толкова лесно.