Тя пое по бързеите и след секунди се разпадна.
— Върни се при баща ти — рекох на Нико. — Кажи му, че ми е длъжник, задето го пощадих. Разбери какво ще стане на Олимп и го убеди да ни помогне.
Той ме зяпна.
— Не мога! Сега той още повече ще ме намрази.
— Нямаш друг избор — заявих. — И ти си ми длъжник.
Ушите му пламнаха.
— Пърси, извиних ти се вече. Моля те… Нека дойда с теб. Искам да участвам в битката.
— Тук ще си по-полезен.
— Значи вече ми нямаш доверие? — попита той нещастно.
Не отговорих. Не знаех какво точно изпитвах. Все още бях зашеметен от това, което бях направил и не можех да си събера мислите.
— Върни се при баща ти — повторих, като се опитах да не прозвучи твърде грубо. — Опитай се да го вразумиш. Единствено ти можеш да успееш.
— За съжаление — въздъхна Нико. — Добре. Ще се постарая. А и той все още крие нещо за майка ми. Може да разбера какво.
— Успех. А ние с госпожа О’Лиъри трябва да тръгваме.
— Къде отиваш? — попита той.
Погледнах входа към подземния тунел и се замислих за дългото изкачване към света на живите.
— Да започна войната. Време е да открия Люк.
Девета глава
Две змии ми спасяват живота
Обичам Ню Йорк. Може да излезеш от Подземното царство в Сентрал парк, да вземеш такси и да тръгнеш по Пето авеню с подскачаща след колата гигантска хрътка, и никой няма да ти обърне внимание.
Разбира се, мъглата помагаше. Хората сигурно изобщо не виждаха госпожа О’Лиъри или я вземаха за голям, шумен и симпатичен камион.
Рискувах да използвам мобилния телефон на мама, за да се обадя на Анабет. Бях й звъннал още в тунела, но тогава се беше включил секретарят. Връзката беше изненадващо добра, предвид, че се намирах в митологичния център на света, но не ми се мислеше каква ли щеше да бъде телефонната сметка на мама.
Този път Анабет вдигна.
— Хей, получи ли съобщението ми? — попитах.
— Пърси, къде си? От съобщението ти нищо не става ясно! Едва не полудяхме от тревога.
— Ще ти обясня после — обещах, макар да нямах представа как щях да го направя. — Къде си?
— Пътуваме, както ни помоли, почти сме до тунела в Куинс. Какво си намислил? Оставихме лагера без охрана, а боговете…
— Имай ми вяра — рекох. — Ще се видим на уговореното място.
Затворих. Ръцете ми трепереха. Нямах представа дали не е закъсняла реакция от гмуркането ми в Стикс, или от притеснение от това, което предстоеше. Ако се провалях, дори и неуязвимото ми тяло нямаше да ме предпази от смъртта.
Късно следобед таксито ме остави пред „Емпайър Стейт Билдинг“. Госпожа О’Лиъри подскачаше нагоре-надолу по Пето авеню, ближеше колите и душеше количките с хот-дог. Като че ли никой не я забелязваше, макар че хората се отдръпваха и й правеха път, когато се приближеше към тях.
Свирнах й да спре и в този миг три бели микробуса отбиха до тротоара. На тях пишеше „Доставка на ягоди Делфи“ — това беше името на търговската компания, под която се криеше лагерът. За първи път виждах трите микробуса на едно място, макар да знаех, че те разкарват пресните ягоди из града.
Зад волана на първия седеше Аргус, стоокият отговорник за охраната на лагера. Другите два ги караха харпии, които най-общо казано са гадни хибриди между хора и кокошки с лошо възпитание. Използвахме ги основно за почистване, но вършеха чудесна работа и в задръстванията и центъра на града.
Вратите се отвориха. По тротоара наизскачаха лагерници. На някои явно им беше станало лошо от дългото пътуване. Радвах се, че се бяха събрали толкова много. Мярнах Полукс, Силена Берегард, братята Стол, Майкъл Ю, Джейк Мейсън, Кейти Гарднър и Анабет, заедно с братята и сестрите си. Хирон слезе последен. Конската му половина беше скрита във вълшебна инвалидна количка, заради което той се спусна по подвижна рампа. Хижата на Арес я нямаше. Опитах се да не се ядосвам. Клариса беше тъпа и упорита. Точка по въпроса.
Преброих ги набързо: всичко на всичко четирийсет лагерници.
Изобщо не бяха достатъчно, за да спрем Кронос, но все пак за първи път виждах толкова много от нас събрани на едно място извън лагера. Изглеждаха смутени и аз се досещах за причината — излъчваната от нас аура беше толкова силна, че сигурно ни усещаха всички чудовища в североизточния край на САЩ.
Докато ги оглеждах — всеки един от тях го познавах от години, — в главата ми се обади заядливо гласче: „Но някой от тях е шпионин!“.