Минахме под голяма мраморна арка със статуи на Зевс и Хера от двете страни. Анабет се намръщи, като зърна царицата на боговете.
— Мразя я — измърмори тя.
— Да не ти е пратила някакво проклятие? — попитах. Миналата година тя беше ядосала Хера.
— Засега само разни дреболии — отвърна Анабет. — Нейното свещено животно е кравата, нали?
— Аха.
— Изпраща крави след мен.
Опитах се да скрия усмивката си.
— Крави? В Сан Франциско?
— Аха. Обикновено не ги виждам, но ми оставят малки подаръци навсякъде — в задния ни двор, на тротоара, в коридора в училище. Трябва да внимавам къде стъпвам.
— Вижте! — извика Полукс и посочи към хоризонта. Какво е това?
Застинахме. Сини светлинки проблясваха във вечерното небе като малки комети. Като че ли идваха от целия град и летяха право към Олимп. Когато се приближаха, угасваха. Наблюдавахме ги известно време, но не последва нищо. И въпреки това беше странно.
— Като инфрачервени лъчи — измърмори Майкъл Ю. Някой се прицелва в нас.
— Да идем в двореца — рекох.
Седалището на боговете беше оставено без охрана. Вратите от злато и сребро бяха широко отворени. Стъпките ни отекваха в коридора към тронната зала.
Разбира се, „зала“ не е точната дума. Помещението беше с размерите на Мадисън Скуеър Гардън. Високо над главите ни се носеха съзвездията. Във формата на подкова около огнището бяха подредени дванайсет огромни трона. В ъгъла се носеше във въздуха голяма колкото къща топка с вода. Вътре плуваше моя стар приятел офиотаурусът.
— Муу! — измуча змиебикът щастливо и се завъртя в кръг.
Въпреки сериозността на положението, нямаше как да не се усмихна. Преди две години бяхме положили доста усилия, за да спасим офиотауруса от титаните и от време на време на мен ми ставаше мъчно за него. Той като че ли също ме харесваше, макар в началото да го смятах за момиче и да го бях кръстил Беси.
— Здрасти — извиках. — Добре ли се грижат за теб?
— Муу — отвърна Беси.
Приближихме се към троновете.
— Привет отново, Пърси Джаксън — обади се женски глас. — Ти и приятелите ти сте добре дошли.
Хестия стоеше до огнището и ръчкаше в огъня с пръчка. Беше облечена в същата проста кафява рокля, но сега беше възрастна жена.
Поклоних се.
— Господарке.
Останалите последваха примера ми.
Хестия впи искрящите си червени очи в мен.
— Виждам, че си изпълнил плана си. Вече носиш проклятието на Ахил.
Лагерниците зашушукаха:
— Какво? Какъв Ахил?
— Трябва да внимаваш — продължи богинята. — Получил си много. Но все още си сляп за най-важната истина. Може би не е зле да зърнеш…
Анабет ме сръга:
— За какво говори?
Срещнах погледа на Хестия и в главата ми се появи образ: видях тъмна алея между складове. На един от тях пишеше: „Ковачница Ричмънд“.
В сенките клечаха момче на четиринайсетина години и момиче на дванайсет. Сепнах се — момчето беше Люк. Момичето беше Талия, дъщеря на Зевс. Богинята ми показваше миг от тяхното скиталчество, преди Гроувър да ги намери и да ги отведе в лагера.
Люк носеше бронзов нож. Талия разполагаше с копие и ужасяващия си щит Егида. И двамата изглеждаха изпосталели и гладни, очите им просветваха като на диви животни, свикнали постоянно да бъдат преследвани.
— Сигурен ли си? — попита Талия.
Люк кимна.
— Да, има нещо. Усещам го.
От алеята се чу силен трясък. Полубоговете се прокраднаха напред.
На рампа бяха подредени стари щайги. Талия и Люк се приближиха към тях с извадени оръжия. Един лист ръждясала ламарина трепна, нещо се криеше зад него.
Талия погледна Люк. Той преброи безгласно: едно, две, три! Дръпна рязко ламарината и едно момиченце изскочи с чук в ръка.
— Хей! — извика Люк.
Момичето беше със сплъстена руса коса. Беше облечено с пижама. Едва ли беше на повече от седем, но щеше да строши черепа на Люк, ако той не се беше отдръпнал.
Той я сграбчи за китката и чукът падна на цимента.
Момичето риташе и се извиваше.
— Не искам чудовища! Махайте се!
— Спокойно! — Люк се мъчеше да я усмири. — Талия, прибери щита. Плашиш я.
Талия почука по Егида и щитът се превърна в сребърна гривна.