Выбрать главу

Минахме под голяма мраморна арка със статуи на Зевс и Хера от двете страни. Анабет се намръщи, като зърна царицата на боговете.

— Мразя я — измърмори тя.

— Да не ти е пратила някакво проклятие? — попитах. Миналата година тя беше ядосала Хера.

— Засега само разни дреболии — отвърна Анабет. — Нейното свещено животно е кравата, нали?

— Аха.

— Изпраща крави след мен.

Опитах се да скрия усмивката си.

— Крави? В Сан Франциско?

— Аха. Обикновено не ги виждам, но ми оставят малки подаръци навсякъде — в задния ни двор, на тротоара, в коридора в училище. Трябва да внимавам къде стъпвам.

— Вижте! — извика Полукс и посочи към хоризонта. Какво е това?

Застинахме. Сини светлинки проблясваха във вечерното небе като малки комети. Като че ли идваха от целия град и летяха право към Олимп. Когато се приближаха, угасваха. Наблюдавахме ги известно време, но не последва нищо. И въпреки това беше странно.

— Като инфрачервени лъчи — измърмори Майкъл Ю. Някой се прицелва в нас.

— Да идем в двореца — рекох.

Седалището на боговете беше оставено без охрана. Вратите от злато и сребро бяха широко отворени. Стъпките ни отекваха в коридора към тронната зала.

Разбира се, „зала“ не е точната дума. Помещението беше с размерите на Мадисън Скуеър Гардън. Високо над главите ни се носеха съзвездията. Във формата на подкова около огнището бяха подредени дванайсет огромни трона. В ъгъла се носеше във въздуха голяма колкото къща топка с вода. Вътре плуваше моя стар приятел офиотаурусът.

— Муу! — измуча змиебикът щастливо и се завъртя в кръг.

Въпреки сериозността на положението, нямаше как да не се усмихна. Преди две години бяхме положили доста усилия, за да спасим офиотауруса от титаните и от време на време на мен ми ставаше мъчно за него. Той като че ли също ме харесваше, макар в началото да го смятах за момиче и да го бях кръстил Беси.

— Здрасти — извиках. — Добре ли се грижат за теб?

— Муу — отвърна Беси.

Приближихме се към троновете.

— Привет отново, Пърси Джаксън — обади се женски глас. — Ти и приятелите ти сте добре дошли.

Хестия стоеше до огнището и ръчкаше в огъня с пръчка. Беше облечена в същата проста кафява рокля, но сега беше възрастна жена.

Поклоних се.

— Господарке.

Останалите последваха примера ми.

Хестия впи искрящите си червени очи в мен.

— Виждам, че си изпълнил плана си. Вече носиш проклятието на Ахил.

Лагерниците зашушукаха:

— Какво? Какъв Ахил?

— Трябва да внимаваш — продължи богинята. — Получил си много. Но все още си сляп за най-важната истина. Може би не е зле да зърнеш…

Анабет ме сръга:

— За какво говори?

Срещнах погледа на Хестия и в главата ми се появи образ: видях тъмна алея между складове. На един от тях пишеше: „Ковачница Ричмънд“.

В сенките клечаха момче на четиринайсетина години и момиче на дванайсет. Сепнах се — момчето беше Люк. Момичето беше Талия, дъщеря на Зевс. Богинята ми показваше миг от тяхното скиталчество, преди Гроувър да ги намери и да ги отведе в лагера.

Люк носеше бронзов нож. Талия разполагаше с копие и ужасяващия си щит Егида. И двамата изглеждаха изпосталели и гладни, очите им просветваха като на диви животни, свикнали постоянно да бъдат преследвани.

— Сигурен ли си? — попита Талия.

Люк кимна.

— Да, има нещо. Усещам го.

От алеята се чу силен трясък. Полубоговете се прокраднаха напред.

На рампа бяха подредени стари щайги. Талия и Люк се приближиха към тях с извадени оръжия. Един лист ръждясала ламарина трепна, нещо се криеше зад него.

Талия погледна Люк. Той преброи безгласно: едно, две, три! Дръпна рязко ламарината и едно момиченце изскочи с чук в ръка.

— Хей! — извика Люк.

Момичето беше със сплъстена руса коса. Беше облечено с пижама. Едва ли беше на повече от седем, но щеше да строши черепа на Люк, ако той не се беше отдръпнал.

Той я сграбчи за китката и чукът падна на цимента.

Момичето риташе и се извиваше.

— Не искам чудовища! Махайте се!

— Спокойно! — Люк се мъчеше да я усмири. — Талия, прибери щита. Плашиш я.

Талия почука по Егида и щитът се превърна в сребърна гривна.