— Успокой се — рече тя. — Нищо няма да ти направим. Аз съм Талия. Това е Люк.
— Чудовища!
— Не сме чудовища — отвърна Люк. — И ние се сражаваме с тях.
Момичето спря да рита. Огледа Люк и Талия с големите си умни сиви очи.
— И вие сте като мен? — попита подозрително.
— Да — увери я Люк. — Ние сме… е, трудно е за обяснение, но и ние се бием с чудовищата. Къде са родителите ти?
— Те ме мразят — заяви момичето. — Не ме искат. Избягах от къщи.
Талия и Люк се спогледаха. Знаеха за какво говореше.
— Как се казваш, малката? — попита Талия.
— Анабет.
Люк се усмихна.
— Хубаво име. Доста си бойна, Анабет. Ще се радваме да се присъединиш към нас.
Анабет се ококори.
— Наистина ли?
— Аха. — Той й подаде ножа си с дръжката напред. — Искаш ли едно истинско оръжие за убиване на чудовища? Острието е от божествен бронз. Много по-ефективно е от чука.
По принцип даването на нож на едно седемгодишно дете не е добра идея, но когато си полубог, правилата не важат. Анабет сграбчи дръжката.
— Ножът е за най-смелите и най-бързите бойци — обясни Люк. — Той няма силата и обхвата на меча, но не е проблем да го скриеш и с него по-лесно се намират слабите места в бронята на врага. За да го използва добре, човек трябва да е умен. А като те гледам, ти си доста умна.
Анабет го гледаше влюбено.
— Умна съм!
Талия се усмихна.
— Да вървим, Анабет. Имаме си скривалище край реката. Ще ти намерим храна и дрехи.
— Нали няма… Нали няма да ме върнете на родителите ми? — попита тя. — Обещайте ми!
Люк сложи ръка на рамото й.
— Вече си част от нашето семейство. И аз ти обещавам, че няма да позволим на никой да те нарани. Няма да те подведем, както нашите родители. Разбрано?
— Разбрано! — извика доволно Анабет.
— Хайде — подкани ги Талия. — Не бива да оставаме тук.
Мястото се промени. Тримата тичаха през някаква гора. Сигурно бяха изминали няколко дни или седмици от срещата им. И тримата изглеждаха изнемощели и уморени от схватки с чудовища. Анабет беше с нови дрехи — джинси и голямо войнишко яке.
— Още малко остава! — увери ги Люк. Анабет се спъна и той я хвана за ръката. Талия вървеше отзад, размахваше щита, все едно отблъскваше преследвачи. Куцаше с левия крак.
Изкачиха се на едно хълмче и срещу тях се показа бяла двуетажна къща — домът на госпожа Кастелан.
— Добре — измърмори задъхано Люк. — Отивам да взема малко храна и лекарства. Чакайте ме тук.
— Сигурен ли си? — попита Талия. — Закле се, че никога повече няма да се върнеш при нея. Ако те хване…
— Нямаме друг избор — измърмори той. — Изгорили са най-близкото ни скривалище. Трябва ти лекарство за раната.
— Това твоята къща ли е? — попита смаяно Анабет.
— Беше — измърмори Люк. — Ако имах друг избор…
— Толкова ли е страшна майка ти? — попита Анабет. Може ли да я видим?
— Не! — отсече Люк.
Анабет се отдръпна, гневният му изблик я изненада.
— Съжалявам — измърмори той. — Чакайте ме тук. Всичко ще е наред. Нищо няма да ви нарани. Ей сега ще се върна.
Сред дърветата проблесна бяла светлина. Тримата потрепериха и мъжки глас прогърмя:
— Не биваше да се връщаш у дома!
Видението изчезна.
Коленете ми се подкосиха, но Анабет ме подхвана.
— Пърси! Какво стана?
— Видя ли… видя ли го?
— Кое?
Обърнах се към Хестия, но лицето на богинята беше безизразно. Спомних си какво ми беше казала в гората: „За да разбереш врага си Люк, трябва да разбереш неговото семейство“. Но защо ми беше показала тези случки?
— Колко време бях припаднал? — попитах.
Анабет смръщи вежди.
— Пърси, изобщо не си припадал. Изведнъж се олюля, но не си губил съзнание.
Усещах погледите на околните. Не биваше да показвам слабост. Каквото и да означаваха тези видения, трябваше да се съсредоточа върху нашата задача.
— Господарке Хестия — рекох, — дошли сме по неотложен въпрос. Искаме да…
— Много добре знаем какво искате — обади се мъжки глас. Потреперих, това беше същият глас, който бях чул преди миг.
До Хестия се появи млад мъж с къдрави прошарени коси и изящни черти на лицето. Беше облечен в униформа на военен летец, на шапката и по черните му ботуши трепкаха миниатюрни крилца. От лакътя му висеше дълъг жезъл, по който се виеха две живи змии.