— Да го преборите ли? — изсумтях аз. — Та той почти сравни със земята Сейнт Луис.
— Така е — призна Хермес. — Но след това унищожи само половината Кънектикът. Забавяме го. Губи сила.
Не ми се спореше, а и така или иначе, богът не звучеше особено уверен.
В ъгъла змиебикът измуча тъжно.
— Моля ви — обади се Анабет. — Казахте, че майка ми е искала да дойде. Не ви ли предаде някакво съобщение за нас?
— Съобщения — измърмори той. — „Лесна работа — убеждаваха ме всички. — Никакво напрягане. Много хора ще вярват в теб.“ Пфу! Никой не го интересува какво мисля аз. Все за съобщенията на другите питат.
— Гризачи — измърмори Джордж. — Лично аз съм в играта заради гризачите.
— Шшшт! — скара му се Марта. — Нас ни интересува какво казва Хермес. Нали, Джордж?
— Разбира се! Хайде да се връщаме на бойното поле! Искам пак да ни превърне в лазер. Толкова е забавно!
— Млъкнете! — скастри ги Хермес.
Обърна се към Анабет, която го гледаше умоляващо с големите си сиви очи.
— Ха! — измърмори той. — Майка ти поръча да ви предупредя, че сте сами. И че трябва да удържите Манхатън без помощта на боговете. Все едно вече не го знаете. Защо изобщо я смятат за богиня на мъдростта? А?
— Нещо друго? — попита Анабет.
— Да пробвате план двайсет и три. Ти си щяла да се досетиш за какво става дума.
Анабет пребледня. Явно много добре знаеше за какво става дума и изобщо не й беше по вкуса.
— Друго?
— И последно — Хермес се обърна към мен. — Поръча ми да кажа на Пърси: „Не забравяй реките“. И, ъъъ… да стоиш далеч от дъщеря й.
Не знам кой се изчерви повече: аз или Анабет.
— Благодаря — рече накрая Анабет. — Исках… исках да ви кажа… Съжалявам за Люк.
Лицето на бога се вкамени, все едно беше изсечено от мрамор.
— Не биваше да засягаш тази тема.
Тя смутено отстъпи крачка.
— Съжалявам…
— Съжалението с нищо не помага!
Джордж и Марта се свиха около кадуцея, който заблестя и заприлича на остен, по който е пуснат електрически ток.
— Трябваше да го спасиш, когато имаше тази възможност — изръмжа Хермес. — Единствено ти можеше да го направиш.
Опитах се да застана между тях.
— За какво говорите? Анабет, ти…
— Не я защитавай, Джаксън! — Хермес насочи остена към мен. — Тя много добре знае за какво говоря.
— Сам сте си виновен! — извиках аз. Не биваше да се обаждам, но исках да отвлека вниманието му от Анабет. Гневът, който усещах от самото начало, беше насочен не към мен, а към нея. — Ако не бяхте изоставили Люк и майка му…
Хермес вдигна остена, започна да расте и за секунди стана поне три метра висок. С мен беше свършено.
Но миг преди богът да го стовари върху мен, Джордж и Марта му прошепнаха нещо в ухото.
Хермес стисна зъби. Свали остена и той отново се превърна в жезъл.
— Пърси Джаксън — рече той, — трябва да те пощадя, защото вече носиш проклятието на Ахил. Сега съдбата ти е единствено в ръцете на мойрите. Но ако още веднъж си позволиш да ми говориш така… И представа си нямаш колко съм жертвал, колко съм…
Замълча и се сви до човешки размер.
— Синът ми… най-голямата ми гордост… горката Мей…
Стори ми се смазан и опустошен. Не знаех как да реагирам. В единия миг беше готов да ни изпепели, а сега като че ли се нуждаеше от прегръдка.
— Господарю Хермес — подех, — съжалявам, но трябва да науча отговора. Какво е станало с Мей? Тя спомена нещо за съдбата на Люк и очите й…
Хермес ми хвърли такъв поглед, че думите заседнаха на гърлото ми. Но изражението му не издаваше единствено гняв, а и болка. Скрита нетърпима болка.
— Оставям ви — обяви той студено. — Чака ме битка.
Той заискря. Обърнах му гръб и накарах и Анабет, която беше застинала като парализирана, да последва примера ми.
— Успех, Пърси — прошепна ми змията Марта.
Хермес заискря с мощта на супернова и изчезна.
Анабет седна в подножието на трона на майка си и заплака. Искаше ми се да я утеша, но не знаех как.
— Анабет — рекох, — не си виновна. За първи път виждам Хермес да се държи така. Не знам, може би се чувства виновен за Люк. Търси на кого да си го изкара. Нямам представа защо ти се нахвърли така. Не го заслужаваш, не си направила нищо…