Анабет обърса сълзите си. Взираше се в огнището, все едно там виждаше своята си погребална клада.
Размърдах се смутено.
— Ъъъ… Нали не си?
Не ми отговори. Ножът й от божествен бронз беше на мястото си на китката й — същият нож, който бях зърнал във видението. Едва сега научавах, че й е подарък от Люк. Много пъти я бях питал защо предпочита да се бие с нож, а не с меч, и никога не ми беше отговаряла. Но вече знаех.
— Пърси — каза тя, — защо питаше за майката на Люк? Да не би да си ходил при нея?
Кимнах неохотно.
— С Нико минахме да я навестим. Тя е… малко странна.
Описах й Мей Кастелан и странното й държане, как в един момент очите й бяха почнали да искрят и тя заговори за съдбата на сина си.
Анабет се намръщи.
— Нищо не разбирам. Защо си ходил… — Тя се ококори. — Хермес каза, че носиш проклятието на Ахил! Също и Хестия! Да не би… Да не би да си се потопил в Стикс?
— Не сменяй темата.
— Пърси! Да или не? Отговори ми!
— Ами… малко.
Разказах й за Хадес и Нико и как бях победил армията мъртъвци. Не споменах за видението си как тя ме измъква от водата. Не разбирах какво означаваше и, честно казано, само като се сетех за това и пламвах от срам.
Тя поклати глава смаяно.
— Знаеш ли колко е било опасно?
— Нямах друг избор — отвърнах. — Само така може да победя Люк.
— Искаш да кажеш… О, богове! Затова Люк не е загинал! Потопил се е в Стикс и… О, Люк! Защо? Защо си го направил?
— Пак се загрижи за Люк — измърморих недоволно.
Анабет ме зяпна, все едно току-що съм паднал от небето.
— Какво?
— Нищо.
Чудех се какво означаваха думите на Хермес, че Анабет не е спасила Люк, когато е имала тази възможност. Очевидно тя криеше нещо от мен. Но в момента не бях в настроение да питам. Не исках да слушам повече за отношенията им с Люк.
— Важното е това, че той не е загинал в Стикс — рекох. — Нито пък аз. И сега ще трябва да се изправя срещу него. Длъжни сме да защитим Олимп.
Анабет продължаваше да се взира в мен, като че ли искаше да види има ли някаква промяна в мен.
— Прав си. Майка ми ни съветва…
— План двайсет и три.
Тя измъкна от раницата си лаптопа на Дедал. Синият знак делта заискря на капака. Анабет отвори няколко файла и зачете.
— Ето го! — обяви след миг. — Богове, колко работа ни чака!
— За някое от изобретенията на Дедал ли се отнася?
— За много негови изобретения… И то доста опасни. Щом майка ми иска да го задействам, явно наистина е убедена, че положението е сериозно. — Тя вдигна глава. А посланието й до теб: „Не забравяй реките“. Какво означава?
Поклатих глава. Както обикновено, нямах никаква представа какво ми казваха боговете. Кои реки не биваше да забравя? Стикс? Мисисипи?
В този момент братята Стол влетяха в тронната зала.
— Трябва да видите! — извика Конър. — Веднага!
Сините светлинки в небето бяха изчезнали, така че в първия момент изобщо не ми стана ясно защо ни извикаха.
Останалите се бяха събрали в малка градина на ръба на хълма. Бяха се скупчили около перилата и се взираха надолу към Манхатън. Покрай парапета бяха поставени няколко от онези туристически бинокли, в които като пуснеш златна драхма, можеш да разглеждаш града. Всеки бинокъл беше окупиран от група лагерници.
Погледнах надолу. Оттук се виждаше почти целият град — реките Ийст и Хъдсън, които рисуваха контурите на Манхатън, мрежата от улици, светлините на небостъргачите, тъмната ивица на Сентрал парк в северната част. Всичко изглеждаше нормално, но нещо не беше наред. Първо го усетих, а чак след това си дадох сметка какво беше.
— Не се чува нищо — измърмори Анабет.
Ето това беше проблемът.
Дори и от тази височина би трябвало да чуваме шума на града — милионите души, хилядите коли и машини, жуженето на огромния мегаполис. Човек рядко му обръща внимание, ако живее в Ню Йорк, но то винаги присъства. Дори и посред нощ в Ню Йорк никога не цари тишина.
Освен сега.
Все едно най-добрият ми приятел изведнъж се беше строполил мъртъв.
— Какво са направили? — Гласът ми прозвуча приглушен и ядосан. — Какво са направили с моя град?