Избутах Майкъл Ю от бинокъла и надникнах.
Трафикът по улиците беше замрял. Пешеходците лежаха по тротоарите или свити край вратите. Нямаше следи от насилие, нито разрушения. Все едно хората в Ню Йорк просто изведнъж бяха решили да захвърлят всичко и да подремнат.
— Мъртви ли са? — попита смаяно Силена.
Стомахът ми се сви на топка. Един от стиховете от пророчеството отекна в главата ми: „Светът във сън безкраен внезапно ще замре“. Спомних си разказа на Гроувър за срещата с Морфей в Сентрал парк.
— Не са мъртви — отвърнах. — Морфей е приспал целия Манхатън. Нападението е започнало.
Десета глава
Купувам си нови приятели
Госпожа О’Лиъри беше единствената доволна от спящия град.
Когато пристигнахме, тя ровеше в една преобърната количка за хот-дог. Продавачът се беше свил на тротоара с палец в уста и спеше.
Аргус ни чакаше, стоте му очи бяха ококорени. Не каза нищо. Той никога не говореше. Според мен предпочиташе да мълчи, защото — или поне така твърдяха слуховете — имаше око и на езика си. Но по изражението му беше ясно, че е в шок.
Разказах му какво научихме на Олимп и че боговете нямаше да ни се притекат на помощ. Аргус замига презрително, от което направо ми се зави свят, защото все едно цялото му тяло се въртеше.
— По-добре се върни да защитаваш лагера — рекох.
Той ме посочи с пръст и въпросително вдигна вежди.
— Аз оставам — отвърнах.
Аргус кимна, явно отговорът ми му беше достатъчен. Обърна се към Анабет и очерта кръг във въздуха.
— Да — кимна Анабет. — Време е.
— За какво? — попитах.
Той порови в микробуса. Извади бронзов щит и й го подаде. Изглеждаше съвсем обикновен — същия като щитовете, които използвахме в играта „Плени знамето“. Но когато тя го сложи на земята, отраженията на околните сгради в него изчезнаха и върху лъскавата метална повърхност се появи Статуята на свободата, която изобщо не беше близо.
— Еха! — възкликнах аз. — Видеощит!
— Едно от изобретенията на Дедал — рече Анабет. — Помолих Бекендорф да го изработи, преди… — хвърли поглед на Силена. — Ъъъ, както и да е, щитът пречупва слънчевите и лунните лъчи от всички точки на земното кълбо. В него можеш да видиш всяко кътче под Слънцето или Луната, стига до него да достига естествена светлина. Виж.
Скупчихме се около нея. В първия момент образът се сменяше страшно бързо. Мярнах зоологическата градина в Сентрал парк, после Източна Шейсета, Блумингдейл, ъгъла с Трето авеню.
— Задръж! — обади се Конър Стол. — Върни малко. Увеличи.
— Какво? — попита напрегнато Анабет. — Нападатели ли видя?
— Не, магазина за сладкиши на Дилън. — Конър се ухили на брат си. — И е отворен, човеко! А всички спят. Чаткаш ли?
— Конър! — възкликна възмутено Кейти Гарднър. Звучеше точно като майка си Деметра. — Това не е игра. Нали не възнамеряваш да плячкосваш магазин за сладкиши насред бойните действия?
— Извинявай — измърмори Конър, но си личеше, че все още обмисля идеята.
Анабет прокара ръка по щита и се появи нов образ: магистралата „Рузвелт“ към Лайтхауз парк.
— С негова помощ ще държим под око целия град рече тя. — Благодаря ти, Аргус. Да се надяваме, че ще се видим в лагера… скоро.
Аргус изсумтя. Погледна ме, сякаш за да ми пожелае успех, и се качи на шофьорското място. Двете харпии го последваха и трите микробуса поеха по улицата край спрелите коли.
Свирнах и госпожа О’Лиъри дотича.
— Здравей, момиче — рекох. — Помниш ли Гроувър? Сатира, когото срещнахме в парка?
— Баф!
Надявах се, че това означаваше „Разбира се!“, а не „Има ли още хот-дог?“
— Искам да го намериш — продължих. — Ако и той спи, събуди го. Нуждаем се от помощта му. Разбра ли? Намери Гроувър!
Госпожа О’Лиъри ми лепна една мокра целувка, без която спокойно можех да мина, и препусна на север.
Полукс клекна до един заспал полицай.
— Не разбирам. Ние защо не спим? Защо само простосмъртните?
— Това е голяма магия — обади се Силена Берегард. Колкото по-голяма е магията, толкова е по-лесно да й противостоиш. Ако искаш да приспиш милиони простосмъртни, трябва да разпростреш огромен тънък воал от магия. Да преспиш полубогове е много по-трудно.