С Анабет спокойно можехме да си изберем каквато кола си пожелаехме, само дето всички бяха приклещени в задръстванията. Не ми беше напълно ясно защо двигателите им бяха угасени. Все едно шофьорите бяха имали време да ги изключат, преди да потънат в сън. Или пък Морфей можеше да приспива и моторите? Повечето от шофьорите явно се бяха опитали да отбият встрани, когато ги е налегнала дрямката, но въпреки това улиците бяха претъпкани.
Намерихме един заспал куриер, който се беше подпрял с червеното си мотопедче на една стена. Издърпахме го от седалката и го сложихме да легне на тротоара.
— Извинявай, пич — измърморих. Ако имахме късмет, щях да му върна мотопеда. В противен случай нямаше да има значение, тъй като целият град щеше да бъде унищожен.
Аз карах, Анабет беше зад мен и ме прегръщаше здраво през кръста. Спуснахме се на зиг-заг по Бродуей, жуженето на двигателя ми звучеше необичайно силно в зловещата тишина. Единственият звук в нея бяха случайните прозвънявания и пиукания на мобилните телефони — все едно те си говореха сами или пък Ню Йорк се беше превърнал в гигантска клетка за електронни птици.
Напредвахме бавно. Постоянно попадахме на заспали на улицата хора и спирахме да ги издърпаме настрани, за да не пострадат. Угасихме пламналия на един щанд за понички пожар. Няколко минути по-късно се наложи да спасяваме бебешка количка, която се движеше сама по нанадолнището. Оказа се, че вътре нямаше бебе, а един заспал пудел. Представяте ли си? Оставихме я край един вход и продължихме нататък.
Когато стигнахме до Мадисън Скуеър Парк, Анабет извика:
— Спри!
Заковах спирачки по средата на Източна Двайсет и трета. Анабет скочи и изтича към парка. Когато я настигнах, тя стоеше пред една бронзова статуя на постамент от червен мрамор. Сигурно бях минавал край нея милион пъти, но никога не я бях заглеждал.
Мъжът от статуята седеше на кресло с кръстосани крака. Беше облечен в едновремешен костюм — като на Ейбрахам Линкълн, с папийонка, дълги пешове на сакото и така нататък. Под креслото бяха натрупани няколко бронзови книги. В едната си ръка той държеше перо, а в другата — голям метален лист.
— За какво ни е… — присвих очи към името, изписано на постамента — Уилям Х. Стюард?
— Сюард — поправи ме Анабет. — Той е бил губернатор на Ню Йорк. Син е на Хеба, ако не греша. Но това не е важно. Интересува ме статуята.
Тя се качи на една пейка и се вгледа в постамента.
— Не ми казвай, че това е робот — измърморих аз.
Анабет се усмихна.
— В интерес на истината, повечето статуи в града са роботи. Дедал ги е поставил навсякъде, в случай, че му потрябва армия.
— За да нападне Олимп или да го защитава?
Тя сви рамене.
— Вероятно и той самият не е знаел. Това е план двайсет и три. След като задействаш първата статуя, тя започва да събужда останалите, докато се събере цяла армия. Но е опасно. Знаеш колко непредсказуеми са роботите.
— Аха — кимнах аз. Имах лоши спомени от сблъсъка си с тях. — Наистина ли искаш да я активираш?
— Прочетох указанията на Дедал — отвърна тя. — Мисля, че мога… А, ето!
Натисна върха на обувката на Сюард и статуята се изправи, както си беше с перо и лист в ръцете.
— И какво ще направи? — измърморих. — Ще започне да пише?
— Шшшт! — смъмри ме Анабет. — Здравей, Уилям!
— Бил — предложих.
— Бил… О, млъкни! — скара ми се тя. Статуята наклони глава и ни погледна с безизразни метални очи.
Анабет се прокашля.
— Здравейте, губернаторе Сюард. Команда: Дедал двайсет и три. Защитавайте Манхатън. Започнете активирането.
Сюард скочи от пиедестала. Стовари се на земята с такава сила, че плочките на алеята се напукаха под краката му, и, подрънквайки, се отправи на изток.
— Сега сигурно ще събуди Конфуций — предположи Анабет.
— Кого? — премигах аз.
— Още една от статуите в парка. Хубавото е, че ще продължат да се активират един друг, докато не се съберат всички.
— И тогава?
— Да се надяваме, че ще защитават Манхатън.
— А знаят ли, че ние не сме врагът?
— Надявам се.
— Успокои ме. — Представих си всички бронзови статуи в парковете, по площадите и в музеите в Ню Йорк. Бяха стотици, може би дори хиляди.