В този миг на фона на тъмното небе избухна зелена огнена топка — гръцки огън, някъде над Ийст ривър.
— Трябва да побързаме — рекох. Хукнахме към мотопеда.
Спряхме край Батъри парк в долната част на Манхатън, където се сливаха реките Ийст и Хъдсън, и заедно продължаваха към океана.
— Почакай ме тук — рекох на Анабет.
— Пърси, няма да те оставя сам.
— Нямам нищо против да дойдеш с мен, но не можеш да дишаш под вода, нали?
Тя въздъхна.
— Толкова си ужасен понякога.
— Когато съм прав? Спокойно, всичко ще е наред. Вече нося проклятието на Ахил. Непобедим съм.
Анабет не изглеждаше убедена.
— Пази се. Ако ти се случи нещо… Все пак имаме нужда от теб, за да победим Кронос.
Усмихнах се.
— Ей сега се връщам.
Спуснах се към брега и нагазих във водата.
Специално предупреждение за всички, които не са деца на бога на моретата — не си и помисляйте да плувате в пристанището на Ню Йорк. То може и да не е толкова мръсно, колкото е било, когато майка ми е била малка, но въпреки това от водата все още може да ви се появи трето око или децата ви да се родят мутанти.
Гмурнах се в мътилката и потънах на дъното. Опитах се да намеря къде теченията на двете реки са еднакво силни — там, където те се срещаха и образуваха залива. Реших, че това е най-доброто място да привлека вниманието им.
— Хей! — извиках с всичка сила. Викът ми отекна в мрака. — Казват, че сте толкова мръсни, че ви е срам да се покажете. Вярно ли е?
Лъхна студено течение и разбърка утаените на дъното боклуци и тиня.
— Чух също така — продължих, — че Ийст е по-токсична, но Хъдсън мирише по-силно. Или е обратното?
Водата се раздвижи. Нещо могъщо и гневно ме наблюдаваше. Усещах присъствието му… А дали до него не се появи второ?
Уплаших се, че съм прекалил с обидите и сега те ще ме унищожат, без изобщо да се покажат. Но все пак това бяха богове на нюйоркски реки. Нямаше да пропуснат шанса да ми се изфукат.
Два гигантски силуета се появиха пред мен. В първия момент виждах само два тъмни стълба от тиня, малко по-плътни от водата край тях. След това от тях се образуваха крака, ръце и намръщени лица.
Лявото създание приличаше на телхин. Само че с вълча муцуна. Тялото му беше като на тюлен — гладко, черно и с плавници по ръцете и краката. Очите му бяха зелени.
Онзи вдясно приличаше повече на човек. Беше покрит с парцали и водорасли, якето му беше направено от капачки на бутилки и стари пластмасови кашончета за бира. Лицето му беше на петна от червени водорасли, брадата му беше дълга и запусната. Тъмносините му очи искряха гневно.
Тюленът, който явно беше богът на Ийст, се обади:
— Да не си просиш боя, хлапе? Или просто си супертъп?
Брадатият дух на Хъдсън подметна:
— Ти си експертът по тъпотата, Ийст.
— Внимавай, Хъдсън — озъби се Ийст. — Стой си от твоята страна на острова и не се меси.
— Защо? Какво ще ми направиш? Ще метнеш още някой шлеп с боклуци по мен ли?
Те се приближиха един към друг, готови за битка.
— Хей — извиках аз. — Имаме по-важен проблем.
— Хлапето е право — изръмжа Ийст. — Първо да му видим сметката, след това ще се бием.
— Съгласен — отвърна Хъдсън.
И преди да успея да възразя, хиляди боклуци — стъкла, камъни, кутийки, автомобилни гуми — се надигнаха от дъното и се понесоха към мен от две страни.
Но аз бях готов да ги посрещна. Водата пред мен се втвърди като щит и боклуците отскочиха от него. Само едно голямо парче стъкло успя да проникне през него и се стовари в гърдите ми. Само че не ме уби.
Двамата речни богове зяпнаха.
— Син на Посейдон? — попита Ийст.
Кимнах.
— И си се гмурнал в Стикс? — обади се Хъдсън.
— Аха.
Те изсумтяха възмутено.
— Чудесно — измърмори Ийст. — И как тогава да го убием?
— Може да му пуснем ток — рече замислено Хъдсън. — Ако намерим малко кабели…
— Чуйте ме! — прекъснах го. — Армията на Кронос напада Манхатън!
— Да не мислиш, че не го знаем? — попита Ийст. — Усещам лодките му. Почти са стигнали до брега.
— Аха — добави Хъдсън. — И моите води ги прекосяват разни гадни чудовища.
— Спрете ги! — извиках. — Удавете ги. Потопете лодките им.