— И защо? — изръмжа Хъдсън. — Те нападат Олимп. Нас какво ни засяга?
— Защото ще ви платя. — Извадих пясъчния долар, който татко ми беше подарил за рождения ден.
Речните богове се ококориха.
— Мой е! — изкрещя Ийст. — Дай го, хлапе, кълна се, че изметта на Кронос няма да прекоси Ийст Ривър!
— Забрави — обади се Хъдсън. — Този пясъчен долар е за мен! Иначе ще пусна всички кораби да прекосят Хъдсън.
— Ще се разберем. — Счупих мидата на две. От двете парчета бликна свежа чиста вода и започна да отмива замърсяванията в залива. — Ще получите по половина. А в замяна няма да допуснете армията на Кронос до Манхатън.
— О, човеко! — възкликна Хъдсън и протегна ръка към пясъчния долар. — От векове не съм бил толкова чист!
— Силата на Посейдон — измърмори Ийст Ривър. — Той е негодник, но поне знае как да се справя със замърсяването.
После двамата се спогледаха и заявиха в един глас:
— Съгласни сме!
Дадох им по половинка от мидата и те почтително ги взеха.
— А нападателите? — напомних им обещанието аз.
Ийст махна с ръка.
— Току-що потънаха.
Хъдсън щракна с пръсти.
— Глутницата хрътки от Подземното царство отидоха на дъното.
— Благодаря — рекох. — Останете си чисти!
Докато се издигах към повърхността, Ийст извика след мен:
— Хей, хлапе, ако ти падне още някой пясъчен долар за харчене, заповядай пак при нас! Стига да оживееш, разбира се.
— Проклятието на Ахил — изсумтя Хъдсън. — Все си мислят, че това ще ги спаси…
— Само да знаеше какво го чака — отвърна Ийст. Двамата се засмяха и изчезнаха във водата.
На брега Анабет говореше по мобилния си телефон. Но когато ме видя, затвори. Изглеждаше притеснена.
— Готово — рекох. — Реките са обезопасени.
— Добре — кимна тя. — Но изникна друг проблем. Обади се Майкъл Ю. Нова армия приижда по моста Уилямсбърг. Хижата на Аполон се нуждае от помощ. Начело на врага е… Минотавърът.
Единайсета глава
Срутваме мост
За щастие Блекджак беше нащрек.
Постарах се да подобря предишния си рекорд за силно изсвирване с пръсти и след няколко минути от небето се спуснаха два тъмни силуета. В първия момент ми заприличаха на ястреби, но щом приближиха, различих дългите галопиращи крака на пегасите.
— Здрасти, шефе. — Блекджак се приземи до мен, следван от приятеля си Поркпай. — Боговете на вятъра едва не ни свалиха над Пенсилвания, докато им обясня, че сме с теб.
— Благодаря, че дойде — рекох. — А защо пегасите галопират, когато летят?
Той изцвили.
— А защо хората размахват ръце, когато вървят? Не знам, шефе. Просто така се прави. Накъде?
— Към моста Уилямсбърг.
Блекджак наведе глава.
— Имаш право, шефе. Минахме оттам на идване и положението изглеждаше напечено. Скачайте!
Докато летяхме към моста, стомахът ми се беше свил на топка. Минотавърът беше едно от първите чудовища, които бях побеждавал. Преди четири години той едва не уби майка ми на хълма над лагера. Все още сънувах кошмари за случилото се тогава.
Бях се надявал, че ще остане мъртъв поне няколко века, но трябваше да се досетя, че няма да имам такъв късмет.
Видяхме битката отдалече, макар и да не различавахме отделните бойци. Вече минаваше полунощ, но мостът беше добре осветен. Горяха коли. Над барикадите в двете посоки прелитаха пламнали стрели, във въздуха свистяха копия.
Спуснахме се по-ниско. Лагерниците отстъпваха. Криеха се зад коли и стреляха по прииждащите чудовища с взривяващи се стрели, хвърляха бомби по пътя, издигаха огнени барикади, измъкваха заспалите шофьори, за да не пострадат. Но врагът продължаваше да настъпва. Отпред маршируваше цяла фаланга от скитски дракони с допрени един до друг щитове, над които просветваха върховете на копията. От време на време някоя стрела се забиваше в змийско тяло, във врата или в процеп на бронята и улученият кутсузлия мигом се разпадаше на прах, но повечето стрели на децата на Аполон отскачаха от стената от щитове. Зад челния отряд на врага пристъпваха поне още стотина чудовища.
Сегиз-тогиз отпред изскачаха хрътки от Подземното царство. Те бяха лесна мишена за стрелците, но една успя да сграбчи един лагерник и го отмъкна настрани. Не видях какво стана след това. А и нямах желание, честно казано.