И тогава видях отряда в подножието на моста. Там побягналите чудовища се сблъскаха с прииждащи подкрепления. Не бяха много — трийсет-четирийсет полубогове, яхнали конски скелети. Един от тях носеше лилавото знаме с черния ятаган.
Предводителят препусна напред. Свали шлема си и видях, че това е Кронос, очите му бяха като разтопено злато.
Анабет и лагерниците се спряха. Чудовищата, които преследвахме, стигнаха до титана и се вляха в пристигащия отряд. Кронос се взираше към нас. Беше на четвърт миля, но бях готов да се закълна, че се усмихваше.
— Хайде, отстъпваме! — извиках.
Конниците извадиха мечовете си и атакуваха. Копитата на конете скелети чаткаха по асфалта. Нашите стрелци изстреляха един залп и повалиха неколцина, но останалите продължаваха напред.
— Отстъпвайте! — заповядах. — Аз ще ги задържа!
След секунди врагът вече беше до мен.
Майкъл и стрелците се отдръпнаха, но Анабет остана, размахваше ножа си и отразяващия щит.
Кавалерията на Кронос ни заобиколи, полубоговете закрещяха обиди към нас. Самият Кронос се приближи бавно, все едно разполагаше с всичкото време на света. И навярно това беше така, нали беше господар на времето.
Опитвах се да наранявам, без да убивам. Това ме забавяше, ала все пак хората му не бяха чудовища, а полубогове, попаднали под неговата магия. Не виждах лицата под шлемовете, но някои вероятно ми бяха познати. Съсичах краката на конете и скелетите изчезваха. След като неколцина от полубоговете тупнаха на асфалта, останалите решиха, че е по-добре да ме атакуват пешком.
С Анабет бяхме опрели гръб в гръб. Над нас мина тъмна сянка и за миг се осмелих да вдигна поглед към небето. Блекджак и Поркпай пикираха, поваляха враговете ни с ритници в шлемовете и отлитаха като някакви огромни гълъби камикадзе.
Почти бяхме стигнали до средата на моста, когато изведнъж усетих как по гърба ми полазиха тръпки и целият настръхнах. Едва сега разбирах какво точно означава онзи стар израз „да ти стъпят на гроба“. Зад мен Анабет изкрещя.
— Анабет! — Обърнах се и я видях да пада, вдигнала ръка към рамото си. Над нея се извисяваше полубог с окървавен нож.
За частица от секундата си дадох сметка какво се беше случило. Той се беше опитал да ме намушка и ако съдех по разположението на ножа, щеше да ме уцели — най-вероятно съвсем случайно — в единственото ми слабо място на кръста.
А Анабет беше пресякла пътя на острието с тялото си.
Защо го беше направила? Тя не знаеше за слабото ми място. Никой не го знаеше.
Приковах поглед в полубога. Под шлема мярнах превръзка на едното око: това беше Етан Накамура, синът на Немезида. Явно беше оцелял след избухването на „Принцеса Андромеда“. Стоварих дръжката на меча в лицето му с такава сила, че бронзовият шлем хлътна.
— Дръпнете се! — Размахах меча в полукръг, за да отблъсна нападателите от Анабет. — Никой да не я докосва!
— Интересно — обади се Кронос.
Той се извиси над мен на конския си скелет, в ръката си държеше ятаган. Взираше се в мен с присвити очи, сякаш усещаше, че смъртта току-що ми се е разминала на косъм — така, както вълкът подушва страха.
— Не отричам смелостта ти, Пърси Джаксън — рече той. — Но сега е време да се предадеш, иначе момичето ще умре.
— Пърси, недей — простена Анабет. Ризата й беше просмукана с кръв. Трябваше да я измъкна оттук.
— Блекджак! — извиках.
Бърз като светкавица, пегасът се спусна и сграбчи със зъби каишките на бронята на Анабет. И преди някой да успее да реагира, двамата изчезнаха във въздуха.
Кронос се озъби.
— Някой ден, съвсем скоро, ще си направя супа от пегаси. Но междувременно… — Той скочи на земята, ятаганът му искреше на първите лъчи на зората. — Ще се задоволя с още един мъртъв полубог.
Посрещнах удара с Въртоп. От сблъсъка мостът потрепери, но аз не отстъпих. Усмивката на Кронос угасна.
Изкрещях и го сритах в краката. Ятаганът му отхвръкна на земята. Замахнах, но той се претърколи и скочи. Оръжието му се озова обратно в десницата му.
— Така… — огледа ме внимателно, изглеждаше леко подразнен. — Значи си имал смелостта да се гмурнеш в Стикс. А аз трябваше да притискам Люк толкова много, за да го убедя. Ако се бях въплътил в твоето тяло… Както и да е, пак съм по-силен от теб. Аз съм титан!
Той стовари ятагана си върху асфалта. Надигна се мощна ударна вълна. Разлетяха се коли. Дори собствените му хора политнаха в реката. Въжетата на подпорите се скъсаха, а аз се озовах на края на моста почти на брега на Манхатън.