Изправих се замаян. Оцелелите лагерници от хижата на Аполон вече бяха на брега, само Майкъл Ю висеше на едно от въжетата на няколко метра от мен. Беше сложил последната си стрела на тетивата.
— Майкъл, върви! — заповядах.
— Пърси, моста! — отвърна той. — Едва се крепи!
В първи миг не разбрах какво искаше да ми каже. След това сведох поглед и видях пукнатините в асфалта. Тук-там той беше разтопен от гръцкия огън. Избухващите стрели и ударът на Кронос бяха нанесли сериозни поражения.
— Разруши го! — извика Майкъл. — Използвай силата си!
В отчаянието си — макар да се съмнявах, че ще постигна нещо — забих Въртоп в асфалта. Вълшебното острие потъна до дръжката. От пукнатината бликна солена вода. Издърпах меча и отворът се разшири. Мостът потрепери и започна да се разпада. Парчета с размерите на къщи летяха към реката. Полубоговете на Кронос се разпищяха уплашено и отстъпиха. Между мен и Кронос се отвори двайсетметрова пропаст в моста Уилямсбърг.
Трептенето заглъхна. Хората на Кронос се прокраднаха към ръба и сведоха поглед към водата четирийсет метра под нас.
Но въпреки това победата ни не беше пълна. Въжетата на подпорите си бяха по местата. Ако враговете ни бяха достатъчно смели, можеха да минат по тях. А и нищо чудно Кронос да измислеше начин да запълни пропастта.
Повелителят на титаните огледа зейналата бездна. Хвърли поглед назад към изгряващото слънце и след това се усмихна. Вдигна ятагана си в подигравателен поздрав.
— До довечера, Джаксън.
Скочи на коня си и препусна към Бруклин, следван от подчинените си.
Обърнах се да благодаря на Майкъл Ю, но думите замряха в гърлото ми. На пет метра от мен на земята лежеше захвърлен лък. От собственика му обаче нямаше и следа.
— Не!
Претърсих останките от тази страна на моста. Погледнах надолу към реката. Нищо.
Изкрещях ядосано. Звукът отеква дълго в тихото утро. Понечих да свирна на Блекджак да ми помогне в търсенето, но в този миг телефонът на мама звънна. На екрана пишеше, че ме търсят от кантората „Финкщайн и съдружници“ — вероятно някой полубог ми се обаждаше от намерен телефон.
Вдигнах, надявах се, че поне този път новините ще са добри. Нищо подобно, разбира се.
— Пърси? — Силена Берегард сякаш плачеше. — Ела в хотел „Плаза“. И доведи лечител от хижата на Аполон. Анабет е тук.
Дванайсета глава
Рейчъл дава тежко обещание
Грабнах Уил Солис от хижата на Аполон и поръчах на останалите да продължат издирването на Майкъл Ю. Взехме назаем ямахата на един заспал моторист и полетяхме към хотел „Плаза“ със скорост, от която мама щеше да получи инфаркт. Не бях карал мотор преди, но се оказа, че не е по-трудно от язденето на пегас.
По пътя забелязах множество празни пиедестали. Статуите липсваха. План двайсет и три явно работеше. Нямах представа обаче дали това беше хубаво, или лошо.
Стигнахме до „Плаза“ за по-малко от пет минути. Старият хотел от бял камък с триъгълен син покрив беше разположен в югоизточния край на Сентрал парк.
От военна гледна точка, „Плаза“ не беше най-подходящото място за щабквартира. Не беше нито най-високата сграда в града, нито пък беше в центъра. За сметка на това притежаваше едновремешна елегантност и през годините тук бяха отсядали известни полубогове като членовете на „Бийтълс“ и Алфред Хичкок, така че поне бяхме в добра компания.
Качих ямахата на тротоара и спрях пред фонтана.
С Уил скочихме на земята и статуята във фонтана извика:
— Прекрасно! И сега сигурно и вие ще искате да ви наглеждам мотора!
Статуята беше жена с човешки размери, излята от бронз. Единствената й дреха беше парче плат — и той от бронз, естествено, — увит около краката. В ръцете си държеше кошница с метални плодове. Никога преди не й бях обръщал внимание. Но пък и тя никога преди не ме беше заговаряла.
— Ти да не би да си Деметра? — попитах.
Една бронзова ябълка прелетя над главата ми.
— Всички ме взимат за Деметра! — оплака се статуята. — Аз съм Помона, римската богиня на изобилието! Но на вас не ви дреме! Никой не се интересува от по-дребните божества. Ако ни почитахте повече, нямаше да загубите войната! Ура за Хеката и Морфей!
— Наглеждай мотора! — извиках през рамо.