Момичето изпищя и образът се разпадна. Нико падна на колене в градината на Персефона, лицето му беше пребледняло като сняг. Пред него се появи истинският Хадес извисяваше се в черната си мантия и гледаше мрачно сина си.
— И какво точно си мислиш, че правиш? — попита той.
Възцари се пълен мрак. След това се появи нов образ.
Рейчъл Елизабет Деър вървеше по плаж с бял пясък. Беше по бански, на кръста си беше вързала тениска. Раменете и лицето й бяха зачервени от слънцето.
Коленичи и започна да пише по мокрия пясък. Опитах се да разчета буквите. В първия момент реших, че дислексията ми пак се обажда, но после осъзнах, че Рейчъл пишеше на старогръцки.
Това беше невъзможно. Сигурно сънят не беше истински.
Тя написа няколко думи и прошепна:
— Какво става…
Знаех гръцки, но успях да прочета само първата дума. Преди морето да ги изтрие — Περσεύς. Моето име: Персей.
Рейчъл се изправи рязко и отстъпи от водата.
— О, богове! — възкликна тя. — Значи това означава!
Обърна се и хукна, разхвърча се пясък под нозете й.
Изтрополи по стълбите на верандата, едва си поемаше дъх. Баща й вдигна очи от „Уолстрийт Джърнъл“.
— Тате — Рейчъл се втурна към него. — Трябва да се върнем!
Устните му потрепнаха, сякаш той се опитваше да си спомни как да се усмихне.
— Да се върнем ли? Нали току-що дойдохме?
— В Ню Йорк става нещо. Пърси е в опасност.
— Той ли ти се обади?
— Не… не точно. Но съм сигурна. Имам предчувствие.
Господин Деър сгъна вестника си.
— С майка ти отдавна си мечтаем за тази почивка.
— Нищо подобно! И двамата не обичате да ходите на плаж! Но просто не искате да си го признаете.
— Рейчъл…
— Казвам ти, в Ню Йорк става нещо лошо! Целия град… Не знам какво точно, но е нападнат.
Баща й въздъхна.
— Ако имаше нещо, щяха да съобщят по новините.
— Не — настоя Рейчъл, — не такова нападение. Някои обаждал ли ти си е от Ню Йорк, откак сме тук?
Той се намръщи.
— Не… Но все пак е почивен ден, в средата на лятото.
— На теб постоянно ти звънят — не се предаде Рейчъл. — Трябва да признаеш, че е странно.
Баща й се поколеба.
— Не може просто ей така да си тръгнем. Платили сме…
— Виж, тате… Пърси има нужда от мен. Трябва да му предам едно съобщение. Въпросът е на живот и смърт.
— Какво съобщение? За какво говориш?
— Не мога да ти кажа.
— В такъв случай, никъде няма да ходим.
Рейчъл притвори очи, сякаш за да събере смелост.
— Тате, пусни ме да се върна и ще ти предложа сделка.
Господин Деър се приведе напред. Той разбираше от сделки.
— Слушам те.
— Лицея „Кларион“… Ще отида там през есента. Дори няма да се оплаквам. Но ти ще ме върнеш обратно в Ню Йорк веднага.
Той помълча дълго. След това извади телефона си.
— Дъглас? Приготви самолета. Заминаваме за Ню Йорк. Да, веднага.
Рейчъл го прегърна. Баща й изглеждаше изненадан, все едно това се случваше за първи път.
— Ще ти се отплатя, татко!
Той се усмихна, но изражението му беше студено. Огледа я изпитателно, все едно виждаше не дъщеря си, а младата дама, в която щеше да я превърне лицеят „Кларион“.
— Да, Рейчъл — измърмори той, — ще ми се отплатиш и още как!
Сцената избледня. Прошепнах сънено:
— Рейчъл…
Все още се въртях и мятах в леглото, когато Талия ме събуди.
— Пърси, вече е късно следобед. Имаме посетители.
Скочих. Леглото беше толкова удобно, а и мразех да спя през деня.
— Какви посетители?
Талия кимна мрачно.
— Един титан иска да говори с теб. Носи послание от Кронос.
Тринайсета глава
Получавам подарък от титан
Бялото знаме се виждаше от километър. Беше голямо колкото футболно игрище, носеше го висок десет метра великан с яркосиня кожа и заледена сива коса.
— Хипербореец — рече Талия. — Това са народ великани, които живеят на север. Лош знак е, че са се присъединили към Кронос. Обикновено са миролюбиви.