Синьокожият великан измърмори:
— О-о!
Седналата на пейката емпуса се усмихна, белнаха се големите й зъби.
— Пърси, знаеш, че не всички титани и децата им са лоши — продължи Прометей. — Познаваш Калипсо.
Изчервих се.
— Това е друго.
— Защо? Също като мен, тя не е направила нищо лошо и въпреки това е заточена завинаги само защото е дъщеря на Атлас. Не сме ваши врагове. Не позволявай да се случи най-лошото. Предлагаме ви мир.
Погледнах Етан Накамура.
— Ти едва ли ще си доволен, нали?
— От кое? — попита той.
— Ако приемем предложението, няма да си отмъстиш. Няма да бъдем избити. Нали това искаш?
Единственото му око заискря.
— Искам единствено уважение, Джаксън. Боговете никога не са ни уважавали. Вие ни събирате в глупавия си лагер, затваряте ни в претъпканата хижа на Хермес и не ни обръщате никакво внимание само защото родителите ни не са ни припознали.
Звучеше точно като Люк, когато се беше опитал да ме убие в гората край лагера преди четири години. Белегът от отровното жило на скорпиона изведнъж ме засърбя.
— Майка ти е богиня на отмъщението — рекох. — Затова ли искаш уважение?
— Немезида пази равновесието! Когато някой извади прекалено голям късмет, тя го приземява.
— И затова ти е извадила едното око?
— Платих си с него — изръмжа той. — В замяна тя се закле, че някой ден ще наклоня везните и ще донеса на дребните божества уважение. Едно око е малка предплата за това.
— Страхотна майка.
— Но поне спазва обещанията си, за разлика от олимпийците. Винаги се отплаща — с добро или лошо.
— Аха. И след като ти спасих живота, ти ми се отплати, като събуди Кронос. Много честно, няма що!
Етан сграбчи дръжката на меча си, но Прометей го спря.
— Стига! — рече титанът. — Тук сме за преговори, не да се бием.
Прометей впи поглед в мен, като че ли се опитваше да разбере причината за гнева ми. След това кимна и рече:
— Притеснява те случилото се с Люк. Хестия не ти е показала всичко. Ако го видиш…
Той протегна ръка.
Талия извика, но преди да успея да се дръпна, титанът докосна с показалец челото ми.
Изведнъж се озовах отново във всекидневната на Мей Кастелан. По полицата на камината премигваха свещи и се отразяваха в огледалата по стените. През вратата виждах Талия да седи до масата в кухнята, госпожа Кастелан превързваше раната на крака й. До нея седемгодишната Анабет си играеше с фигурка на Медуза.
Хермес и Люк стояха един срещу друг във всекидневната.
На светлината на свещите лицето на бога изглеждаше скрито в сенки, сякаш той се колебаеше каква форма да приеме. Беше облечен в морскосин анцуг и крилати маратонки „Рийбок“.
— Защо се появяваш чак сега? — попита сърдито Люк. Раменете му бяха напрегнати, все едно очакваше схватка. — Толкова години те призовавам, моля те да се появиш, а ти ме остави при нея. — Посочи към кухнята, сякаш не искаше да погледне майка си, камо ли да произнесе името й.
— Люк, не бъди прекалено строг към нея — рече Хермес. — Майка ти направи всичко по силите си. А на мен не ми е позволено да се намесвам в живота ти. Децата на боговете трябва сами да намерят пътя си.
— Значи е било за мое собствено добро, така ли? Да израсна на улицата, да се защитавам сам, да се сражавам с чудовища!
— Ти си мой син — отвърна Хермес. — Знам, че притежаваш нужните способности. Когато бях бебе, изпълзях от люлката си и…
— Аз не съм бог! Поне веднъж можеше да кажеш нещо. Можеше да помогнеш, когато — пое си пресекливо дъх и снижи глас, за да не го чуят в кухнята, — когато я връхлетяваха пристъпите, разтърсваше ме и повтаряше като луда разни ужасни неща за съдбата ми. Когато се криех в гардероба, за да не ме намери… с блестящите си очи. Мислил ли си някога, че ме е страх? Изобщо разбра ли, когато избягах?
В кухнята госпожа Кастелан бъбреше безгрижно, сипа в чаши безалкохолно за Талия и Анабет, разказваше им за Люк като малък. Талия притеснено потри превръзката на крака си. Анабет се обърна към всекидневната и вдигна една изгоряла курабийка, така че Люк да я види, и произнесе безгласно: „Вече може ли да тръгваме?“.
— Люк, естествено, че се интересувах — рече бавно Хермес, — но на боговете не им е позволено да се намесват пряко в делата на смъртните. Такъв е древният ни закон. Особено когато съдбата ти е… — Замлъкна. Намръщено отклони поглед към свещите.