— Каква? — попита Люк. — Каква е съдбата ми?
— Не биваше да се връщаш — прошепна богът. — Това само ще разстрои и двама ви. Но въпреки това виждам, че вече си твърде голям, за да скиташ по улиците. Ще говоря с Хирон и ще го помоля да изпрати сатир да ви прибере в лагера на полубоговете.
— Справяме се чудесно и без твоята помощ — изръмжа Люк. — Какво казваше за съдбата ми?
Крилете на маратонките на Хермес потрепваха неспокойно. Той се взираше в сина си, сякаш искаше да запомни чертите на лицето му. Изведнъж изстинах. Дадох си сметка, че Хермес знаеше какво означаваха думите на Мей Кастелан. Бях абсолютно сигурен, беше изписано на лицето му. Той знаеше какво щеше да стане с Люк и как синът му щеше да премине на страната на злото.
— Сине, аз съм бог на пътниците и на пътищата. Никой друг не знае по-добре от мен, че трябва да извървиш отредения ти път, дори и това да разкъсва сърцето ми.
— Ти не ме обичаш!
— Кълна се… обичам те. Иди в лагера. Ще се погрижа скоро да те пратят на подвиг. Може да победиш хидрата, или да откраднеш ябълките на Хесперидите. Ще получиш шанс да станеш велик герой, преди да…
— Преди какво? — попита с разтреперан глас Люк. — Какво е видяла майка ми, че да превърти така? Какво ще стане с мен? Ако ме обичаш, кажи ми!
Хермес стисна зъби.
— Не мога.
— Значи не ти пука за мен! — извика Люк.
Разговорът в кухнята изведнъж секна.
— Люк? — извика Мей Кастелан. — Ти ли си? Добре ли си, момчето ми?
Люк се извърна да скрие лицето си, зърнах сълзи в очите му.
— Добре съм. Имам си ново семейство. Вие не ми трябвате.
— Аз съм ти баща! — заяви Хермес.
— Мястото на бащата е край сина. А аз дори не те познавах. Талия, Анабет, хайде. Тръгваме си!
— Почакай, момчето ми! — извика след него Мей Кастелан. — Приготвила съм ти обяда!
Люк изхвърча през вратата, Талия и Анабет го последваха. Майка му понечи да ги догони, но Хермес я задържа.
Вратата се затръшна, Мей рухна в обятията на Хермес. Отвори очи — сега бяха зелени — и отчаяно го сграбчи за раменете.
— Синът ми — изсъска тя дрезгаво. — Опасност! Ужасна съдба!
— Знам, обич моя — отвърна тъжно Хермес. — Повярвай ми, знам.
Образът угасна. Прометей дръпна ръката си от челото ми.
— Пърси? — попита Талия. — Какво… какво стана?
Бях се изпотил.
Титанът кимна състрадателно.
— Ужасно, нали? Боговете знаят какво ще стане, но въпреки това не правят нищо, дори и за децата си. Колко време им трябваше, за да ти кажат твоето пророчество Пърси Джаксън? Мислиш ли, че баща ти не знае какво ще стане с теб?
Бях зашеметен, не можех да му отговоря.
— Пърси — обади се Гроувър, — той си играе с теб. Опитва се да те ядоса.
Гроувър можеше да долавя чувствата ми и сигурно усещаше, че ако наистина това беше целта на титана, то я постигаше успешно.
— Наистина ли виниш приятеля си Люк? — продължи Прометей. — Ами ти, Пърси? Готов ли си да приемеш съдбата си? Кронос ти предлага нещо много по-добро.
Стиснах юмруци. Колкото и да не ми харесваше това, което ми беше показал, два пъти повече не харесвах Кронос.
— Ето и моето предложение. Предай на Кронос да оттегли армията си, да напусне тялото на Люк Кастелан и да се върне в Тартар. Ако го направи, може и да го пощадя.
Емпусата се озъби. Косата й избухна в още по-силни пламъци. Прометей въздъхна.
— Ако размислиш — рече той, — имам подарък за теб.
На масата се появи амфора. Беше висока около метър и широка трийсетина сантиметра и изрисувана с черно-бели геометрични шарки. Керамичният капак беше завързан с кожена връв.
Гроувър изскимтя уплашено.
Талия ахна.
— Нали не е…
— Да — кимна Прометей. — Точно това е.
Усетих как в мен се прокрадват ледените нокти на страха, макар и да нямах никаква представа на какво се дължеше той.
— Принадлежеше на жената на брат ми — обясни титанът. — Пандора.
Буца заседна в гърлото ми.
— Онази Пандора с кутията?
Прометей поклати ядосано глава.
— Не мога да си обясня откъде се появи тази „кутия“! Никога не е имало кутия. Беше питос, делва за съхранение. Но сигурно изразът „питосът на Пандора“ не звучи толкова добре. Но това е без значение. Да, тя отвори тази делва, в която бяха скрити повечето страшилища, които сега преследват човешкия род — страх, смърт, глад, болест.