— Не забравяй и мен — измърка емпусата.
— Точно така — кимна титанът. — Първата емпуса също беше в делвата и беше освободена от Пандора. Но това, което е най-интересно в тази история, е защо вината винаги бива прехвърлена на Пандора. Била наказана за любопитството си. Боговете твърдят, че това е било предупреждение човечеството да сдържа изследователския си устрем. Да не задава въпроси. Да се подчинява сляпо. А истината е, че тази делва е капан, създаден от Зевс и другите богове. Тя беше отмъщение за мен и цялото ми семейство, за горкичкия ми глупав брат Епиметей и съпругата му Пандора. Боговете знаеха, че тя ще отвори делвата. И искаха да накажат целия човешки род заедно с нас.
Спомних си съня с Хадес и Мария ди Анджело. Зевс беше унищожил цял хотел заради две деца, само за да спаси кожата си, защото го беше страх от пророчеството. Беше убил една невинна жена без да му мигне окото. Хадес беше същият. Не беше достатъчно силен, за да си отмъсти на Зевс, и затова беше проклел оракула и беше обрекъл момичето на ужасна съдба. А Хермес… Защо беше изоставил Люк? Защо поне не го беше предупредил, защо не се беше опитал да го възпита по-добре, да му попречи да премине на страната на злото?
Може би Прометей ми внушаваше тези мисли.
Но въпреки това не спирах да се питам: „Ами ако е прав? Защо боговете да са по-добри от титаните?“
Прометей потупа капака на делвата.
— Когато Пандора я отвори, само един дух остана вътре.
— Надеждата — рекох.
Той кимна доволно.
— Точно така, Пърси. Елпис, духът на надеждата, остана при хората. Надеждата никога не си отива сама. Тя трябва да бъде пусната.
Титанът побутна делвата към мен.
— Давам ти я, за да не забравяш какви са боговете — рече той. — Задръж Елпис, ако желаеш. Но ако решиш, че вече не ти се гледат разрушения и безплодни страдания, махни капака. Пусни Елпис. Остави надеждата да си отиде и аз ще разбера, че сте готови да се предадете. Обещавам, че Кронос ще бъде милостив. Ще пощади оцелелите.
Взрях се в делвата и ме изпълни лошо предчувствие. Сигурно и Пандора е имала СДВ като мен. За нищо на света не можех да се въздържа, ако имах пред себе си подобно изкушение. Ами ако това беше решението, за което се говореше в пророчеството? Да отворя делвата, или не?
— Не я искам! — изръмжах.
— Късно е — отвърна Прометей. — Подаръкът не може да бъде върнат.
Той се изправи. Емпусата се приближи и го хвана подръка.
— Морейн! — повика синьокожия великан титанът. — Тръгваме си. Вземи знамето.
— О-о! — отвърна онзи.
— Ще се видим скоро, Пърси Джаксън — рече Прометей. — По един или друг начин…
Етан Накамура ми хвърли един последен смразяващ поглед. След това делегацията на Кронос се обърна и пое по алеята през Сентрал парк, все едно беше един съвсем обикновен неделен следобед.
Четиринайсета глава
Летящи прасета и други чудеса
Върнахме се в „Плаза“ и там Талия ме дръпна настрана.
— Какво ти показа Прометей?
Споделих неохотно какво видях в дома на Мей Кастелан. Талия потърка бедро, сякаш старата рана отново я беше заболяла.
— Беше кошмарна нощ — призна тя. — Анабет беше толкова малка, че едва ли разбираше какво става. Но усещаше, че Люк е разтревожен.
Погледнах през прозорците на хотела към Сентрал парк. На север продължаваха да димят малки пожари, но като цяло градът изглеждаше неестествено притихнал.
— Знаеш ли какво се е случило с Мей Кастелан? Онези…
— Да, сещам се — кимна Талия. — Не съм я виждала в онези ъъъ… моменти, но Люк ми разказа за искрящите очи и странните работи, които е говорела. Накара ме да обещая да не казвам на никого. Но нямам представа каква е била причината за тях. Мисля, че и Люк нямаше обяснение или поне не ми е казал.
— Хермес знае — рекох. — Нещо е предизвикало Мей да види бъдещето на Люк. Хермес е знаел какво ще се случи и че Люк ще се превърне в Кронос.
Тя се намръщи.
— Няма как да бъдеш сигурен. Не забравяй, Прометей ти е показал само това, което е искал да видиш, нарочно го е представил във възможно най-лошата светлина. Хермес наистина обичаше Люк. Личеше си. Онази нощ беше дошъл да провери как е Мей, да се погрижи за нея. Не е толкова лош.