Гроувър извади флейтата си и засвири бърза мелодия. От гората от двете страни на езерото се надигна рев и от всяко дърво, храст и камък изскочиха дриади и сатири с дебели тояги. Дърветата увиваха клони около чудовищата. Трева обгръщаше нозете на вражеските стрелци. Камъни полетяха към лицата на скитските дракони.
Врагът се устреми напред. Когато някой великан стъпчеше дърво, свързаната с него дриада се стопяваше във въздуха. Хрътки от Подземното царство пресрещнаха горските вълци и ги размятаха като плюшени играчки. Вражеските стрелци отвърнаха на огъня и една ловджийка падна от клоните на дървото, на което се беше качила.
— Пърси! — Анабет ме дръпна за ръката и посочи към езерото. Титанът със златната броня не чакаше войската си, а вървеше право към нас по повърхността на водата.
Върху него избухваха бомби от гръцки огън, но той вдигаше ръка и изсмукваше пламъците.
— Хиперион… — промълви смаяно Анабет. — Господарят на светлината. Титанът на изтока.
— Това лошо ли е? — попитах.
— Най-добрият боец сред титаните след Атлас. Навремето титаните владеели четирите краища на земята. Хиперион бил най-могъщият сред тях и владеел изтока. Той е баща на Хелиос, първия бог на Слънцето.
— Аз ще се заема с него — заявих.
— Пърси, дори и ти…
— Наглеждай другите да не се огънат.
Неслучайно бях избрал да изградим защитата си край езерото. Взрях се във водата и усетих как нейната мощ нахлува в мен.
Поех срещу Хиперион по водата. Не само той можеше да прави подобни номера.
Титанът вдигна меча си. Очите му бяха същите, както ги бях видял в съня си — златисти като на Кронос, но още по-ярки, като миниатюрни слънца.
— Виж ти, изтърсака на бога на моретата — измърмори замислено той. — Дето подмами Атлас отново да поеме тежестта на небосвода, нали?
— Не беше трудно — отвърнах. — Вие, титаните, сте тъпи като галош.
Хиперион изръмжа.
— А ти остри ли ни искаш?
Тялото му изригна в ярка светлина. Извърнах глава, но въпреки това ме заслепи. Не виждах нищо.
Инстинктивно вдигнах Въртоп — точно навреме. Мечът му се стовари върху моя. Силата на удара вдигна триметрова вълна, която се понесе към брега на езерото.
Очите ми сълзяха. Трябваше на всяка цена да угася тази светлина.
Съсредоточих се и призовах вълната да се върне обратно към нас. В последния миг скочих на гребена й.
— Аааааа!
Тя захлупи Хиперион, погълна го и светлината угасна.
Спуснах се на водната повърхност, докато той още се опитваше да се изправи. От златната му броня се стичаше вода. Пламъците в очите му бяха изчезнали, но сега в тях бушуваше убийствен гняв.
— Ще те изпепеля, Джаксън! — изрева той.
Мечовете ни се сблъскаха отново, замириса на озон.
Край нас битката продължаваше. На десния бряг Анабет беше начело на братята и сестрите си. На левия бряг Гроувър и горските духове се бяха прегрупирали и оплитаха врага с храсти и плевели.
— Край на игричките — рече Хиперион. — Ще се бием на сушата!
Канех се да го затапя с някоя реплика от типа на „Да бе, ей сега!“, но титанът нададе вик и в мен се блъсна някаква невидима сила, също както беше направил Кронос на моста предишния ден. Прелетях около стотина метра във въздуха и се строполих на брега. Ако не беше неуязвимостта ми, нямаше да е останала нито една здрава костица в тялото ми.
Изправих се едва-едва и изпъшках.
— Ненавиждам го този номер на титаните!
Хиперион се приближи към мен.
Съсредоточих се върху водата, черпех сили от нея.
Хиперион атакува. Той беше могъщ и бърз, но не успяваше да ме нарани. Земята под краката му изригваше в пламъци, но аз ги гасях.
— Престани! — изкрещя титанът. — Спри този вятър!
За какво говореше? Така се бях унесъл в схватката, че не обръщах внимание на случващото се край нас.
Хиперион политна, все едно някой го беше блъснал. Вода плискаше в лицето му. Вятърът се усили и титанът отново отстъпи.
— Пърси! — извика смаяно Гроувър. — Как го правиш?
Какво ли правех?
Огледах се и видях, че край мен се вихреше ураган. Мъгливи облаци и ситни капчици се носеха около мен, могъщи ветрове блъскаха Хиперион и мачкаха тревата в радиус от двайсет метра около него. Вражески бойци мятаха копия по мен, но бурята ги отклоняваше.