— Прекрасно — измърморих. — А може ли малко по-силно?
Пробляснаха светкавици. Облаците се вплътниха и рукна порой. Приближих се към Хиперион и този път той не устоя и падна.
— Пърси! — обади се отново Гроувър. — Дай го насам!
Автоматично размахвах меча, бях се оставил изцяло на инстинктите ми да ме ръководят. Хиперион едва успяваше да се защити. Очите му продължаваха да се опитват да се възпламенят, но ураганът гасеше искрите им.
Но нямаше как да поддържам тази буря твърде дълго. Усещах как силата ми се изцежда. С едно последно усилие запратих Хиперион към очакващия го Гроувър.
— Няма да позволя да си играете с мен! — изрева титанът.
Успя да се надигне отново, но Гроувър вдигна флейтата към устните си и засвири. Леней се присъедини. Всички сатири в гората подеха мелодията, която звучеше като зловещ грохот на спускащ се по камъните бързей. Земята в краката на Хиперион изригна. Възлести корени обвиха нозете му.
— Какво правите? — извика смаяно той. Понечи да се измъкне от корените, но все още беше твърде слаб. Корените растяха и се изкачваха, стигнаха до коленете му, все едно той беше обул дървени ботуши. — Престанете! Вашата земна магия не може да се равнява със силата на титаните!
Но колкото повече се гърчеше, толкова по-бързо растяха корените. Катереха се по тялото му, удебеляваха се и се превръщаха в яка кора. Златната му броня се скри, вече почти напълно беше покрита от дървесна кора.
Свирнята не спираше. Армията на Хиперион се отдръпна смаяно и безпомощно гледаше как предводителят им изчезва пред очите им. Той протегна ръце и те се превърнаха в клони, от които изскочиха по-тънки вейки те пуснаха листа. Дървото растеше, ставаше все по-високо и по-дебело, накрая само лицето на титана се виждаше в средата на дънера.
— Не можете да ме затворите! — изрева той. — Аз съм Хиперион. Аз…
Кората скри лицето му.
Гроувър свали флейтата.
— Ти си един хубав клен.
Няколко сатира припаднаха от изтощение. Бяха се справили прекрасно със задачата си. Титанът беше вграден в огромния клен. Стволът беше дебел поне седем метра в диаметър, а клоните му се извисяваха над околните дървета. Все едно кленът беше расъл тук от векове.
Армията на титаните започва да отстъпва. Лагерниците от хижата на Атина нададоха ликуващ вик, но той се оказа преждевременен.
В този миг Кронос разкри изненадата си.
— Грууух!
Грухтенето отекна в цялата горна част на Манхатън. Полубогове и чудовища застинаха ужасени.
Гроувър подскочи.
— Звучи като… Не може да бъде!
Сещах се какво си мислеше. Преди две години бяхме получили „дар“ от Пан — огромен глиган, който ни пренесе през половината страна (след като преди това се опита да ни убие). Глиганът грухтеше по подобен начин, само дето сегашният звук звучеше малко по-изтънен, все едно… все едно идваше от ядосаната приятелка на нашия познат.
— Грууух!
Огромно розово създание прелетя над езерото. Истински кошмарен цепелин с криле.
— Летящо прасе! — извика Анабет. — Скрийте се!
Полубоговете се разбягаха, а крилатата свиня се спусна към нас. Крилете й бяха розови като на фламинго и бяха в тон с кожата й, но едва ли някой би я нарекъл сладка. Стовари се на земята и за малко не стъпка един от братята на Анабет. Развилня се и овърша половин акър гора, като постоянно се оригваше и бълваше задушлив газ. После излетя и пикира за ново нападение.
— Не мога да повярвам, че и това нещо е от древногръцката митология — измърморих.
— Боя се, че е точно така — отвърна Анабет. — Клазоменската свиня. Навремето е опустошавала гръцките градове.
— И Херкулес я е победил, нали?
— Не — поклати глава тя. — Доколкото знам, никой не я е побеждавал.
— Чудесно — въздъхнах.
Армията на титаните се окопитваше от изненадата. Явно осъзнаваха, че свинята е на тяхна страна.
Разполагахме само с няколко секунди, преди тя да ни връхлети отново, а лагерниците все още бяха в паника. След всяко оригване на гадината, горските духове хукваха с писъци към дърветата.
— Това прасе няма работа тук! — извиках и грабнах една от вързаните с въжета куки, с които лагерниците събаряха великаните. — Ще се погрижа за него. А вие спрете останалите. Прогонете ги обратно!
— А ако не можем? — обади се Гроувър.