Титанът се усмихна.
— Не бива да разчиташ на приятелите си. Те винаги ще те подведат. Люк го научи този урок на гърба си. Хвърли меча и се предай. Иначе другарят ти ще умре!
Буца заседна в гърлото ми. Един от великаните сграбчи Бекендорф за врата. Не бях в състояние да го спася и дори и да се опитах, той щеше да загине, преди да стигна до него. И двамата щяхме да загинем.
Бекендорф безгласно прошепна: Върви.
Поклатих глава. Не можех да го изоставя.
Другият великан продължаваше да рови из консервите с праскови, което означаваше, че лявата ръка на Бекендорф беше свободна. Той я вдигна бавно към часовника на дясната си китка.
Едва не изкрещях да го спра.
В този миг една от жените змии край басейна изсъска:
— Какво прави? Какво е това на китката му?
Бекендорф стисна очи и докосна китката си.
Нямах избор. Хвърлих меча си към Кронос, все едно беше копие. Въртоп отскочи от гърдите му, без да го нарани, но поне го сепна. Пробих си път през тълпата чудовища и скочих — от трийсет метра височина — към водата.
Чух грохот от вътрешността на кораба. Чудовища крещяха след мен. Копие прелетя край ухото ми. Стрела се заби в хълбока ми, но не обърнах внимание на болката. Гмурнах се в океана и заповядах на теченията да ме отведат надалеч — на петдесет, на сто метра.
Но дори и от това разстояние усетих как експлозията разтърси океана. Гореща вълна удари тила ми. „Принцеса Андромеда“ избухна, огромно огнено кълбо от зелен пламък се надигна в тъмното небе и погълна всичко.
„Бекендорф…“
Припаднах и потънах като котва към дъното.
Втора глава
Запознавам се със студени и неприятни рибести роднини
Сънищата на полубоговете са гадна работа.
Защото не са обикновени сънища, а видения, поличби и всевъзможни други мистични явления, от които ме заболява главата.
Сънувах, че съм в тъмен дворец на планински връх. За съжаление мястото ми беше добре познато: това беше дворецът на титаните на планината Отрис, или по-точно, на връх Тамалпаис в Калифорния. Голямата беседка нямаше покрив и се виждаше нощното небе, отстрани се издигаха черни гръцки колони и статуи на титани. По черния мраморен под проблясваха отблясъци от факли. В средата на залата, облечен в броня титан с мъка придържаше тежестта на фуниевиден вихър — това беше Атлас, който крепеше небосвода.
Край него двама титани стояха до бронзов мангал и се взираха в образите в пламъците.
— Голяма експлозия — рече единият. Той беше облечен в черна броня, изпъстрена със сребристи точки като звездното небе. Лицето му беше скрито зад шлем с извити овнешки рога.
— Няма значение — отвърна другият, който беше със златиста роба и очите му бяха златни като на Кронос. Цялото му тяло сияеше. Заприлича ми на Аполон, бога на Слънцето, само дето светлината от титана беше по-ярка и изражението му беше по-жестоко. — Боговете захапаха примамката. Скоро ще бъдат унищожени.
Не виждах ясно какво гледаха в пламъците: бури, срутващи се сгради, крещящи простосмъртни.
— Отивам на изток да застана начело на нашите сили — заяви златният титан. — Криос, ти остани тук да защитаваш Отрис.
Онзи с овнешките рога изсумтя.
— Винаги на мен се пада най-скучната задача. Повелител на юга. Господар на съзвездията. А сега трябва да дундуркам Атлас, докато ти се забавляваш.
Атлас изръмжа изпод вихрещите се облаци.
— Освободете ме, проклети да сте! Аз съм най-добрият воин. Поемете товара ми, за да отида на бойното поле!
— Замълчи! — изрева златният титан. — Проигра шанса си, Атлас. Провали се. И сега си точно там, където те иска Кронос. А ти, Криос: изпълни дълга си.
— А ако ти потрябват още бойци? — попита Криос. — Коварният ни изтупан братовчед не става за нищо, ако се стигне до бой.
Златният титан се засмя.
— Не се тревожи за него. Освен това, боговете едва успяха да се справят с първото ни предизвикателство и дори не подозират още колко сме им подготвили. Помни думите ми, само след няколко дни Олимп ще е разрушен и ще се съберем отново тук, за да празнуваме настъпването на Шестия век!
Златният титан избухна в пламъци и изчезна.
— О, защо! — измърмори Криос. — Той да изчезва в пламъци, а аз да нося тези глупави овнешки рога!
Мястото се промени. Сега бях пред двореца, скрит в сенките на една колона. До мен едно момче подслушваше титаните. Тъмна копринена коса, бледа кожа и черни дрехи — моят приятел Нико ди Анджело, синът на Хадес.