Выбрать главу

— Благодаря. — Анабет едва си поемаше дъх. — Прасето?

— На пържоли — отвърнах.

— Хубаво. — Тя размърда рамо. Явно все още я болеше, но като видя как я гледам, въздъхна: — Добре съм, Пърси. Хайде, няма време за почивка.

Беше права. Следващият час мина като в сън. Никога преди не се бях сражавал така — впусках се срещу легиони скитски дракони, повалях десетки телхини с един удар, изпепелявах емпуси и събарях на земята полубогове. На тяхно място обаче мигом изникваха други.

С Анабет притичвахме от улица на улица, мъчехме се да запушим пробойните в отбранителната ни линия. Но твърде много от приятелите ни лежаха ранени, а още повече бяха изчезнали.

Нощта преваляше, луната се издигаше все по-високо, а ние отстъпвахме метър по метър, докато накрая не стигнахме само на една пряка от „Емпайър Стейт Билдинг“. В един момент Гроувър се озова до мен, налагаше една жена-змия със сопата си. След това изчезна в мелето и мярнах Талия, която възпираше чудовищата с мощта на вълшебния си щит. Госпожа О’Лиъри изскочи от сенките, сграбчи един лестригон между зъбите и го метна във въздуха, все едно беше фризби. Анабет нахлупваше шапката си невидимка и се промъкваше в гърба на врага. Щом някое чудовище се разпаднеше изведнъж, беше ясно, че Анабет е някъде наоколо.

Но всичко това не беше достатъчно.

— Нито крачка назад! — извика Кейт Гарднър вляво от мен.

Само че вече бяхме твърде малко. Входът към Олимп беше на шест метра зад мен. Обръч от смели лагерници, ловджийки и дриади охраняваха вратите. Замахвах и ръгах, унищожавах всичко пред очите си, но и аз бях уморен и не можех да бъда навсякъде едновременно.

Зад враговете ни, няколко преки на изток, блесна ярка светлина. Реших, че е изгревът. След това видях, че към нас идваше Кронос в златна колесница. Десетина лестригона крачеха пред нея с факли в ръце. Двама хиперборейци носеха черно-лилавите знамена. Господарят на титаните изглеждаше свеж и отпочинал, изпълнен с нови сили. Приближаваше се бавно, изчакваше да рухна от изтощение.

Анабет се появи до мен.

— Трябва да отстъпим до вратата. И да ги спрем там!

Беше права. Понечих да заповядам отстъпление, но в този миг се разнесе ловджийски рог.

Зовът заглуши шумотевицата от битката като пожарна сирена. Отвърнаха му още десетки рогове и песента им отекна в околните сгради.

Погледнах Талия, но тя се намръщи.

— Не са ловджийките — увери ме тя. — Ние всички сме тук.

— Тогава кой е?

Роговете се усилваха. Заради ехото ми беше трудно да преценя откъде идваха, но като че ли приближаваше цяла армия.

Страхувах се, че можеше да предизвестяват появата на още врагове, но армията на Кронос изглеждаше не по-малко изненадана от нас. Великаните свалиха пиките си. Скитските дракони съскаха озадачено. Дори и почетната стража на Кронос изглеждаше смутена.

Изведнъж вляво от нас стотици чудовища изпищяха в един глас. Целият северен фланг на Кронос се огъна към нас. Помислих си, че сме обречени, но те не ни нападнаха, а само профучаха край нас и се стовариха върху своите на южния фланг.

Роговете отново разтърсиха нощта. Въздухът потрепери. И пред нас изведнъж се появи цяла кавалерия, все едно изскачаше със светлинна скорост от хиперпространството.

— Супер! — обади се глас. — Купонът започва!

Дъжд от стрели прелетя над главите ни и се изсипа над врага, стотици чудовища се разпаднаха на прах. Стрелите не бяха обикновени, а във въздуха свистяха кошмарно с пронизително „иииии“. Към някои бяха прикрепени шарени лентички и гирлянди. Други, вместо върхове, имаха боксьорски ръкавици.

— Кентаври! — извика Анабет.

Карнавалните понита връхлетяха с пъстроцветна суматоха — шарени ризи, перуки с цветовете на дъгата, огромни слънчеви очила и изрисувани лица. По телата на някои лъщяха надписи от типа на: „Пони гони“ и „Долу Кронос“.

Стотици понита изпълниха улицата. Не смеех да повярвам на очите си, но пък ако бях на мястото на врага, тутакси щях да си плюя на петите.

— Пърси! — извика през морето диви кентаври Кронос. От кръста нагоре беше облечен с броня, в ръката си държеше лък и се усмихваше доволно. — Извинявай за закъснението!

— Остави приказките за после, пич! — обади се един кентавър. — Приказките — после, сега — мачкане на чудовища!

Вдигна голямата си пушка, изстрелваща боя, и за миг боядиса една хрътка от Подземното царство в яркорозово. Боята явно беше примесена с божествен бронз на прах или нещо подобно, тъй като чудовището веднага се превърна в розово-черен пудел.